Морският ястреб

В Кадис сър Оливър прекара един месец в широко, заградено място, отворено към небесата, но въпреки това неописуемо мръсно — място на нечистотии, болести и неподдаващи се на описание страдания, подробности за които любопитният може да потърси сам в хрониката на лорд Хенри. Те са прекалено отвратителни, за да бъдат разказани тука.

В края на този месец той бе сред хората, подбрани от един офицер за галерата, предназначена да отведе инфантата в Неапол. Дължеше го на здравата си природа, успешно устояла на заразите в това зловонно място на терзания, както и на чудесните си мишци, които офицерът удряше и опипваше, сякаш купуваше товарно животно, понеже всъщност тъкмо това и правеше.

Галерата, на която бе изпратен нашият благородник, бе кораб с петдесет весла, всяко движено от по седем души. Те седяха на нещо като стълба, издигната по наклона на веслото, която започваше от прохода по средата на кораба и слизаше до ниските бордове. Мястото, отредено на сър Оливър, бе до самия проход. Тук, съвършено гол, както майка го е родила, той бе прикован към пейката и в тези вериги, да го кажем още отсега, остана без нито миг прекъсване цели шест месеца.

Между него и твърдата дъска на седалката нямаше нищо освен изтъркана и мръсна овча кожа. От единия до другия си край пейката не беше по-дълга от десет стъпки, докато разстоянието, отделящо я от средната редица, бе едва четири стъпки. В това нищожно пространство от десет на четири стъпки сър Оливър и шестимата му другари гребци влачеха жалкото си съществуване ден и нощ, понеже спяха във веригите си на веслото, без да имат достатъчно място да се изтегнат.

Скоро сър Оливър се закали и привикна към това неописуемо съществуване, към живата смърт на роба от галерата. Но това първо дълго пътуване до Неапол щеше завинаги да остане най-страшната преживелица в неговия живот. По шест или осем безкрайни часа наред, а веднъж и цели десет часа трябваше да гребе без нито миг прекъсване. Сложил единия крак на напречната дъска, а другия на предната пейка, стиснал своята част от това ужасно тежко, петнадесет стъпки дълго весло, той превиваше гръб, налягаше напред и нагоре, за да не се блъсне в гърбовете на пъшкащите потни роби пред него, след това издигаше края, тъй че да потопи лопатата във водата, и здраво стиснал дръжката, ставаше от мястото си, за да употреби цялата си тежест при дърпането, сетне падаше с издрънкване на веригата върху стенещата пейка, изхвърляше се пак напред и все тъй, докато му се завиеше свят, пред очите му тъмнееше, устата се напукваше и цялото тяло се превръщаше в трептяща, напрегната болка. Тогава се стоварваше жестокият удар от камшика на боцмана, за да поднови силите при най-малкото отпускане, а понякога и за да остави кървава рязка на голия му гръб.

Така ден след ден, кога изнемогващ и обгорен от безмилостното южно слънце, кога зъзнещ от нощната роса през време на съня, който не даваше отмора в това свито положение, неописуемо мръсен и разчорлен, с коса и брада, сплъстени от безконечното потене, окъпван само от твърде оскъдните по това годишно време дъждове, почти задушен от смрадта на жалките си другари и измъчван от гнусните пълзящи гадинки, гъмжащи в гниещите овчи кожи и бог знае какви други мръсотии в този плаващ ад. Хранеха го оскъдно с червясали сухари и отвратителна бъркоч от залоен ориз, да пие му даваха възтопла, често пъти застояла вода освен в случаите, когато гребането продължеше повече от обикновеното време и боцманите тикаха парчета натопен във вино хляб в устата на изнемогващите роби, за да поддържат силите им.