Морският ястреб

— Fortuna de guerra, senior capitan12 — каза той на чист испански език. — Как се казвате?

— Аз съм дон Пауло де Гусман — отвърна испанецът и се изправи с подчертана гордост и открито презрение към своя събеседник.

— Аха! Благородник! И както виждам, охранен и як. На алжирския пазар за вас може да дадат двеста филипа. Ще се откупите за петстотин.

— Por las entranas de Dios!13 — изруга дон Пауло, който като всички благочестиви испански католици предпочиташе анатомическите ругатни. Какво друго щеше да добави в своя гняв, не е известно, защото Сакр-ел-Бар с презрение даде знак да го отстранят.

— Щом богохулствувате и се държите неучтиво, в такъв случай ще направим откупа хиляда филипа — рече той и се обърна към подчинените си: — Отведете го! Дръжте се внимателно с него до получаването на откупа.

Корсарите откараха проклинащия капитан.

С другите Сакр-ел-Бар се справи набързо. Той предложи правото да се откупи на всеки, който поиска, и това право бе поискано от трима. Останалите предаде на грижата на Бускен, който му служеше за кехая или адютант. Но преди да стори това, заповяда на испанския боцман, да излезе напред и поиска да узнае какви роби има на кораба. Казаха му, че имало само дванадесет, които изпълнявали задължения на слуги: има трима евреи, седем мюсюлмани и двама друговерци, които били вкарани под палубата при наближаването на опасността.

По заповед на Сакр-ел-Бар робите бяха измъкнати от мрака, в който бяха хвърлени. Мюсюлманите, когато откриха, че са попаднали в ръцете на своите и че на робството им е настъпил краят, закрещяха от възторг и започнаха горещо да прославят аллаха, като се кълняха, че няма друг бог освен него. Тримата евреи, пъргави, здрави младежи с черни, падащи до колената им туники и черни шапчици на къдравите черни коси, угоднически се усмихваха с възродени надежди, понеже бяха попаднали в ръцете на хора, които им бяха по-близки от християните и бяха свързани с тях поне с връзката на общата вражда спрямо Испания и с общите страдания, понасяни от страна на испанците. Двамата друговерци стояха с безчувствена тъпота, защото разбираха, че в случая това е само едно преминаване от Харибда към Сцила14 и че могат да се надяват толкова малко на неверниците, колкото и на християните. Единият бе набит мъж с криви крака, чиито дрехи приличаха повече на дрипи; обгорялото му лице имаше махагонов цвят, а тъмносините очи мъждукаха под гъсти вежди, които някога са били червени, както и косата и брадата, а сега бяха силно прошарени. Ръцете му бяха изпъстрени с огромни тъмнокафяви лунички.

От дванадесетте души той единствен привлече вниманието на Сакр-ел-Бар. Робът стоеше пред корсаря омърлушено, с наведена глава и забит в палубата поглед — уморен, потиснат, бездушен роб, който би предпочел по-скоро да умре, отколкото да живее. Това продължи няколко мига, през които снажният мюсюлманин остана загледан в него, сетне, като че ли притеглен от настойчивия поглед, робът вдигна безизразните си, уморени очи. Изведнъж те се оживиха, безразличието изчезна от тях, те станаха блестящи и живи както някога. Той издаде глава и се взря на свой ред, после смутено погледна заобикалящото го море от мургави лица под пъстроцветни чалми и пак се взря в Сакр-ел-Бар.