Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Много добре си осведомена.
— Никога не съм криела това. Значи аргументът за нилфгардска потеря отпада. А други доводи за по-бързото ти тръгване просто няма.
— Любопитно.
— Но е самата истина. От Тусент може да се излезе през четири прохода, водещи към четирите краища на света. Кой ще избереш? Друидките не ти казаха нищо и отказаха сътрудничество. Елфът от планините изчезна…
— Наистина си добре осведомена.
— Това вече го установихме.
— И жадуваш да ми помогнеш.
— А ти отказваш помощта ми. Не вярваш в искреността на намеренията ми. Не ми се доверяваш.
— Слушай, аз…
— Не се оправдавай. Хапни си още от артишока.
Някой отново се закле в чаплата. Кахир правеше комплименти на баронесите. Подпийналата Ангулеме се чуваше из цялата маса. Мълчаливият барон, оживил се от разговора за лъковете и стрелите, започна направо да ухажва Милва.
— Моля, опитайте от глиганския бут. Ех, бих казал… В моите владения има полета, черни от глигани — цели орди…
— О!
— Хубави екземпляри има там, три центнера парчето… Сезонът е в разгара си… Ако желаете, госпожо… Можем, бих казал, да ловуваме заедно…
— Ние няма да останем дълго тук. — Милва погледна Гералт странно умолително. — Защото, с извинение, имаме по-важни дела от това да ловуваме. Макар че — добави тя бързо, виждайки, че баронът се намръщва, — с удоволствие бих половувала с вас черни зверове…
Баронът веднага се изчерви.
— Ако не на лов — обади се той охотно, — то бих ви поканил поне на гости. В резиденцията си. Да ви покажа колекцията си от еленски рога, лули и саби.
Милва се вторачи в покривката.
Баронът хвана подноса с лещарки, подаде й да си вземе, после напълни чашата й с вино.
— Моля за извинение — каза той. — Не съм дворянин. Не умея да развличам. И по дворянските приказки не ме бива.
— Аз съм отгледана в гората — изкашля се Милва. — Умея да ценя тишината.
Фрингила намери под масата дланта на Гералт и силно я стисна. Гералт я погледна в очите. И не можа да отгатне какво се таи в тях.
— Доверявам ти се — каза той. — Вярвам в искреността на намеренията ти.
— Да не ме лъжеш?
— Заклевам се в чаплата.
Един градски страж, явно по случай Юле, беше подпийнал, така че вървеше неуверено, закачаше с алебардата си табелите и мърмореше гръмко, но несвързано, че вече е десет часът, макар отдавна да беше минало полунощ.
— Отиди в Боклер сам — неочаквано каза Рейнар дьо Боа-Фресне, веднага щом излязоха от кръчмата. — Аз ще остана в града. До утре. Всичко хубаво, вещерю.
Гералт знаеше, че в града има благоразположена към рицаря дама, чийто мъж често пътува по работа. Не бяха говорили никога за това, защото истинските мъже не разговарят на тези теми.
— Всичко хубаво, Рейнар. Погрижи се за скофина. Да не засмърди.
— Навън е мраз.
Наистина беше мразовито. Уличките бяха пусти и мрачни. Лунната светлина заливаше покривите, отразяваше се във висящите от стрехите ледени висулки, но не достигаше до дълбините на пресечките. Подковите на Плотка звънтяха върху паважа.
„Плотка се насочва към двореца Боклер — помисли си вещерът. — Хубава кобила, подарък от Ана Хенриета. И от Лютичето.“
Пришпори коня.
Бързаше.
След празненството всички се срещнаха на закуска, за която бяха свикнали да слизат в кухнята на замъка. Кой знае защо, там винаги ги приемаха с удоволствие. Винаги за тях имаше нещо топло, направо от гърнето, тигана или шиша, винаги имаше хляб, сланина, бекон, сирене и мариновани гъбки. Никога не липсваха и по чаша-две от белия или червения продукт на прочутите местни лози.
Винаги отиваха там. През двете прекарани в Боклер седмици. Гералт, Регис, Кахир, Ангулеме и Милва. Само Лютичето закусваше на друго място.
— На него — обясняваше Ангулеме, докато си мажеше филия хляб, — му носят пръжки право в леглото! И му се кланят ниско!
Гералт беше склонен да вярва, че наистина е така. И точно в този ден реши да провери.
Намери Лютичето в рицарската зала. На главата на поета имаше яркочервена шапка, голяма колкото пита хляб; беше облечен с дублет в подходящи тонове, богато обшит със златисти нишки. Бардът седеше на стол с лютнята на колене и отвръщаше с небрежни кимвания на комплиментите на заобикалящите го дами и дворяни.
За щастие на хоризонта не се забелязваше Ана Хенриета. Гералт без колебание наруши протокола и смело пристъпи към действие. Лютичето го забеляза веднага.