През дебрите на Балкана

— Какво има? Защо викаш така? — попита тя.

— Нима ще оставиш любимеца ти да пие от тази шира!

— Че защо не?

— Ще получи колики, за които ти предупреди мен!

— О, няма! Той е свикнал с ширата.

— Ах, той често ли пие от нея?

— Да.

— От тази тиква ли?

— Да. Много обича да я пие. Той още вън пи, миличкият, добричкият.

— На всичко отгоре и това! Първо беше пил «любимецът», после аз, а след мен тя! И с каква безподобна непринуденост ми го казваше само. О, Икбала, колко ти липсва допирът с добрите нрави на Западна Европа!

Едва не се разлютих наистина, но отказвайки се от всякакво желание за мъст, насочих разговора към това, което най-много я интересуваше:

— А пие ли понякога от ширата и сахатчията Али.

Макар че изрекох този въпрос възможно най-равнодушно, тя изненадано ме погледна.

— Господарю, ти познаваш ли сахатчията? — попита тя.

— Да, познавам го.

— Къде се запозна с него?

— По пътя за насам, и то точно днес, преди около два часа.

— Той говори ли ти за мен?

— Да. Нося ти поздрави от него.

— Значи ти е казал, че ме обича?

— Каза ми това и още нещо.

— Какво?

— Че и ти го обичаш.

— Да, вярно е. Обичаме се от душа и сърце. Заради мен той се върна от Арабия.

— Но въпреки това не може да разговаря с теб!

— За съжаление! Баща ми не разрешава.

— Но майка ти е ангслът-пазител, който бди над вас.

— Да! Ако не беше тя, сърдечната ни болка щеше да е по-голяма от най-високото минаре в цялата империя на владетеля на правоверните. Щяхме да се самоубием с отрова за мишки или щяхме да се удавим в най-дълбоката вода.

— Имаш предвид навън, където е течащата вода?

— Да.

— Но не каза ли, че там има големи и дебели жаби колкото таралеж?

— Да. Истина е. Но ние ще си изберем място, където няма жаби.

— А откъде щяхте да вземете отровата?

— Али щеше да отиде до Мастанли. Там има двама аптекари, които имат всякакви отрови.

— Може би няма да се наложи да се давите или тровите. Баща ти ще стане по-благосклонен към Али.

— О не! Москлан няма да отстъпи.

— Кой е Москлан?

— Търгува с коне и върши какви ли не още неща! Ти не го познаваш. Ще ме принудят да се омъжа за него.

— Знам.

— Али ли ти разказа?

— Да. Този мъж няма ли и друго име?

Тя се поколеба с отговора.

— Можеш да бъдеш откровена с мен. Искам да ти помогна — отбелязах аз.

— Не, няма друго име — отговори тя.

— Казваш го от страх пред него и баща ти!

— О, не! Не знам да има друго име.

— Значи никога не си виждала мъж на име Пимоза от Лопатица?

Тя се смути и заекна:

— Че къде да съм го виждала?

— Тук, у вас, в тази къща.

— Не, грешиш.

— Добре, значи съм се излъгал, а това не е добре за теб.

— Не е добре ли? Защо?

— Ако знаеше кой е този Пимоза и какво прави, щях да убедя баща ти да те даде за жена на Али.

— Нима е възможно?

— Искам да ти кажа, че съм дошъл тук, за да те видя. Имах намерение, ако ми харесаш, да отида при Али, за да го доведа при баща ти като зет.