През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
Последвах го и после сякаш бе съвсем естествено, спокойно закуцуках към реката. Нямаше съмнение, че аладжите гледаха на мен като на свой пленник. Не можеха да ми позволят да се върна обратно, нито пък да продължа напред, защото лесно бих могъл да ги издам дори и да не ги познавах и да нямах намерение да ги предавам. Затова трябваше да ме държат под око.
Близо до реката седяха три деца и предположих, че са на ханджията. Дадох им десетте пиастъра, които получих от Бибар, и им казах, да отидат при баща си, защото сестра им вече е оздравяла. Те скочиха и с радостни викове се затичаха към къщи. Като седнах отново на масата, по очите на аладжите разбрах, че не бяха взели никакво решение.
На това място те не се намираха в пълна безопасност от нежелани срещи, а наближаваше и времето на пристигането на хората ми, и отгатнах, че явно смятаха да тръгват.
И наистина! Бибар каза:
— Вече ти казах, че има само едно-единствено място, където чужденците могат да бъдат нападнати. И моят брат като мен е на мнение, че ще е добре и ние да се скрием там. Така ще сме в състояние да помогнем на нападнатите. Готов ли си?
— Хм! Всъщност мен това изобщо не ме засяга.
— О, напротив! Ако разбойниците дебнат там, биха могли да нападнат и теб веднага щом продължиш пътя си. Впрочем искаме да ти покажем няколко истински скипетарски номера, за които после ще можеш да разказваш в Юскюб.
— Ти наистина събуди любопитството ми и ще дойда с вас.
— Яхвай тогава коня!
— Платихте ли ракията?
— Не, ханджията ни я даде безплатно.
Да дава без пари! Сигурно е постъпил правилно. Приближих се към прозореца и хвърлих няколкото си пиастъра вътре. Двамата разбойници ми се присмяха.
Бибар отиде зад къщата да доведе конете, а Сандар остана при мен да ме пази.
Като минахме през моста, аз се обърнах. Ханджията стоеше пред вратата и предупредително вдигна ръка. Не предполагах, че отново ще го видя. От другата страна на моста пътят водеше през полята, после продължаваше през ливади и храсталаци, докато накрая стигнахме до една гъста гора.
Никой не казваше нито дума. Разбойниците не смятаха, че съм особено способен да преценявам нещата, защото в това, което говореха и вършеха, имаше ярки противоречия, които щяха да направят впечатление дори и на един неопитен човек. Ако в гората наистина имаше скрити врагове, то истинска глупост беше да спасяваме изложените на опасност хора, като също се скрием и се притечем на помощ едва в момента на битката. По-скоро трябваше да разберем къде са се разположили разбойниците и да предупредим заплашените от опасността хора. Вероятно те щяха да успеят да заобиколят опасното място или, ако това е невъзможно поради гъстотата на гората, биха могли с общи усилия, без коне, тайно да нападнат в гръб негодниците и да им подготвят великолепно поражение.
Насред гората пътят се спускаше стръмно надолу и същевременно завиваше. Отдясно и ляво имаше скали, зад които човек можеше да се скрие и от височините да стреля към пътя. Това място беше наистина сякаш създадено за нападения и двамата разбойници действително спряха тук.
— Това е мястото — отсече Бибар. — Сега трябва да се скрием. Да се мушнем в храстите вляво!
Той говореше тихо, за да ме накара да повярвам, че е сигурен в това, че разбойниците биха могли да са някъде наблизо. Те щяха да ни видят и чуят, но не и ние тях! Стигнах до убеждението, че, изглежда, лицето ми по рождение не изглежда особено одухотворено, защото необиграната ми преструвка едва ли щеше да е достатъчна, за да му придам толкова глупав израз. Освен това човек трябваше да е направо наивен, за да не прозре веднага кои са тези двамата негодници.
Горе, над пътя, дърветата не бяха толкова нагъсто, така че можехме да яздим още известно време. После трябваше да слезем от конете и да ги водим.
Ето че спряхме. Вързахме конете един до друг. Това обстоятелство не ми хареса, защото имах намерение по-късно тайно да се измъкна. За целта моят кон трябваше да е на такова разстояние от другите, че братята да не могат да го виждат.
Незабелязано взех от земята едно камъче с остри ръбове. После се престорих, че искам да разхлабя колана на седлото на завързания ми при петнистите жребци кон, но всъщност, доколкото можах, го затегнах повече отпреди и мушнах камъка под седлото, така че единият му ръб да опира в тялото на коня. Камъчето щеше да причини болка на животното. Ефектът просто трябваше да се изчака.
Междувременно двамата аладжи бяха намерили подходящо място, откъдето можеха да наблюдават част от пътя зад нас, без самите те да се виждат. Пушките им бяха до тях, а развързаха и брадвичките си. Отгатнах намерението им. Вярваха, че куршумите им нищо не могат да ни направят, затова смятаха да ни убият с брадвите си. Местните хора са много сръчни в хвърлянето на този вид оръжие, но предполагах, че макар все още да не бях го вземал в ръка, и аз щях да мога като тях, тъй като притежавах доста голяма ловкост в хвърлянето на томахавка.