През страната на скипетарите

Да дава без пари! Сигурно е постъпил правилно. Приближих се към прозореца и хвърлих няколкото си пиастъра вътре. Двамата разбойници ми се присмяха.

Бибар отиде зад къщата да доведе конете, а Сандар остана при мен да ме пази.

Като минахме през моста, аз се обърнах. Ханджията стоеше пред вратата и предупредително вдигна ръка. Не предполагах, че отново ще го видя. От другата страна на моста пътят водеше през полята, после продължаваше през ливади и храсталаци, докато накрая стигнахме до една гъста гора.

Никой не казваше нито дума. Разбойниците не смятаха, че съм особено способен да преценявам нещата, защото в това, което говореха и вършеха, имаше ярки противоречия, които щяха да направят впечатление дори и на един неопитен човек. Ако в гората наистина имаше скрити врагове, то истинска глупост беше да спасяваме изложените на опасност хора, като също се скрием и се притечем на помощ едва в момента на битката. По-скоро трябваше да разберем къде са се разположили разбойниците и да предупредим заплашените от опасността хора. Вероятно те щяха да успеят да заобиколят опасното място или, ако това е невъзможно поради гъстотата на гората, биха могли с общи усилия, без коне, тайно да нападнат в гръб негодниците и да им подготвят великолепно поражение.

Насред гората пътят се спускаше стръмно надолу и същевременно завиваше. Отдясно и ляво имаше скали, зад които човек можеше да се скрие и от височините да стреля към пътя. Това място беше наистина сякаш създадено за нападения и двамата разбойници действително спряха тук.

— Това е мястото — отсече Бибар. — Сега трябва да се скрием. Да се мушнем в храстите вляво!

Той говореше тихо, за да ме накара да повярвам, че е сигурен в това, че разбойниците биха могли да са някъде наблизо. Те щяха да ни видят и чуят, но не и ние тях! Стигнах до убеждението, че, изглежда, лицето ми по рождение не изглежда особено одухотворено, защото необиграната ми преструвка едва ли щеше да е достатъчна, за да му придам толкова глупав израз. Освен това човек трябваше да е направо наивен, за да не прозре веднага кои са тези двамата негодници.

Горе, над пътя, дърветата не бяха толкова нагъсто, така че можехме да яздим още известно време. После трябваше да слезем от конете и да ги водим.

Ето че спряхме. Вързахме конете един до друг. Това обстоятелство не ми хареса, защото имах намерение по-късно тайно да се измъкна. За целта моят кон трябваше да е на такова разстояние от другите, че братята да не могат да го виждат.

Незабелязано взех от земята едно камъче с остри ръбове. После се престорих, че искам да разхлабя колана на седлото на завързания ми при петнистите жребци кон, но всъщност, доколкото можах, го затегнах повече отпреди и мушнах камъка под седлото, така че единият му ръб да опира в тялото на коня. Камъчето щеше да причини болка на животното. Ефектът просто трябваше да се изчака.

Междувременно двамата аладжи бяха намерили подходящо място, откъдето можеха да наблюдават част от пътя зад нас, без самите те да се виждат. Пушките им бяха до тях, а развързаха и брадвичките си. Отгатнах намерението им. Вярваха, че куршумите им нищо не могат да ни направят, затова смятаха да ни убият с брадвите си. Местните хора са много сръчни в хвърлянето на този вид оръжие, но предполагах, че макар все още да не бях го вземал в ръка, и аз щях да мога като тях, тъй като притежавах доста голяма ловкост в хвърлянето на томахавка.