Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Бащата и маминка трябваше да отпътуват от „Тополите“ на девети януари. Жана искаше да ги задържи още, но Жюлиен не прояви особено желание и виждайки нарастващата студенина на зет си, баронът повика една пощенска кола от Руан.
Понеже в навечерието на заминаването бе ясно и мразовито, щом стегнаха багажа, Жана и баронът решиха да слязат до Ипор, където не бяха ходили след връщането на младите от Корсика.
Минаха през горичката, която тя бе прекосила в деня на сватбата си, напълно слята с този, на когото ставаше спътница за цял живот; горичката, в която получи първата милувка, където я разтърси първият трепет, където предусети чувствената любов, която позна едва в дивия дол Ота, край извора, от който пиха, смесили целувките си с водата.
Ни листи, ни виещи се растения, само шепот на клони, сухо шумолене на оголени сечища зиме.
Влязоха в селцето. Смълчаните, безлюдни улици миришеха още на море, водорасли и риба. Навред съхнеха широки, кафяви мрежи, закачени пред вратите или проснати на чакъла. Сивото, студено море, вечно бучащо и разпенено, беше в отлив и откриваше зеленикавите скали в подножието на стръмния бряг при Фекан. А по дължината на плажа като огромни мъртви риби бяха полегнали големи лодки. Припадаше здрач. Рибарите се отправяха на групи към морето, пристъпваха тежко с големите си моряшки ботуши, с вълнени шалове около врата, носещи в едната ръка литър ракия, а в другата — фенер. Суетяха се дълго край полегналите лодки. Слагаха вътре с присъщата си нормандска мудност мрежите, шамандурите, голяма пита хляб, гърне с масло, чаша и бутилка със силна ракия. После изтласкваха към водата изправената лодка, която се свличаше шумно по чакъла, разцепваше пяната, издигаше се над вълните, люшкаше се известно време, разперваше тъмни криле и потъваше в нощта със слаба светлинка на върха на мачтата.
А едрите моряшки жени, чиито кокалести тела изпъкваха под тънките рокли, се прибираха в задрямалото селце, изпратили и последния рибар, като смущаваха тежкия сън на черните улици с кресливите си гласове.
Жана и баронът съзерцаваха неподвижни как изчезват в мрака тия хора, които рискуваха всяка нощ живота си, за да не умрат от глад, и при все това бяха толкова бедни, че никога не хапваха месо.
Изпаднал във възторг от гледката на океана, баронът прошепна:
— Колко е страшно и колко е прекрасно! Колко величествено е това море, над което се спуска нощта, в което толкова човешки живота са изложени на опасност! Нали, Жанет?
— Средиземно море е много по-хубаво — отвърна Жана с хладна усмивка.
— Средиземно море! — възмути се баща й. — Масло! Подсладена водица, синкава течност в корито за пране! А я погледни това — колко е страшно с пенливите си вълни! И помисли за всички тия отплували мъже, които не се виждат вече.
Жана се съгласи усмихната.
— Да, може би.
Но думата „Средиземно море“, дошла от само себе си на устата й, прободе сърцето й и мисълта й литна към далечната страна, където беше погребала мечтите си. Вместо да се върнат през гората, бащата и дъщерята тръгнаха по пътя и бавно изкачиха стръмнината. Почти не разговаряха, натъжени от близката раздяла.
Когато минаваха край рововете на чифлиците, в лицето им лъхаше миризма на струпани ябълки, на пресен сидър, миризма, която се носи през този сезон като че ли над цялата нормандска равнина, или пък тежък дъх на обор, топъл, приятен дъх на говежди тор. Малко осветено прозорче в дъното на двора издаваше човешко жилище.
Жана имаше чувството, че душата й се разтваря широко, че долавя невидимото. Малките светлинки, пръснати сред нивята, я накараха внезапно да почувствува остро усамотението на всички човешки същества; всичко ги откъсва, разделя и отдалечава от това, което им е скъпо.
Тогава тя каза примирено:
— Животът не винаги е весел.
Баронът й отговори с въздишка:
— Какво да се прави, моето момиче, безсилни сме да го променим.
На другия ден бащата и маминка отпътуваха и Жана я Жюлиен останаха сами.
VII
Тогава картите влязоха в живота на младите хора. Всеки ден следобед Жюлиен пушеше лулата си, плакнеше устата си с коняк на малки глътки, пиеше по пет-шест чашки и изиграваше по няколко партии „безиг“ с жена си. После тя се качваше в стаята си, сядаше до прозореца и бродираше шевица за фуста, докато по стъклата на прозорците тропаше дъждът или налиташе вятърът. Понякога уморена, Жана вдигаше очи и съзерцаваше тъмното разпенено море в далечината. Вглеждаше се в него разсеяно няколко минути, после пак се залавяше за ръкоделието си.
Впрочем нямаше какво друго да прави. Жюлиен бе поел изцяло ръководството на дома, за да задоволи жаждата си за власт и страстта си за икономии. Проявяваше жестоко скъперничество, не даваше никога бакшиш, сведе храната до най-необходимото; след връщането си в „Тополите“ Жана караше хлебаря да й приготвя всяка сутрин малка нормандска галета. Жюлиен съкрати този разход и я обрече на препечен хляб.