Кралицата на бунтовниците
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Данчева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кралицата на бунтовниците». Краткое содержание книги:
— Какво би трябвало да правим? — горчиво попита Кент. — От време на време да застрелваме по един ездач и да гледаме как заради това те погубват по сто от нас? Или да нападнем Шаитаан и да чакаме те да вдигнат във въздуха целия този проклет град?
— Разбира се, че не — кротко каза Черити. — Би трябвало…
— Когато вие двамата престанете да се карате, нека един от вас да дойде тук — Едно пронизително гласче се намеси в разговора им. — Някой приближава към нас.
Черити почти уплашено погледна нагоре. Гърк, Лидия и Скудър се бяха изкатерили на гребена на най-близката дюна. Лидия се взираше невиждащо, но Скудър беше вдигнал бинокъла си и съсредоточено гледаше на юг.
— По-късно ще продължим, нали? — Черити не дочака отговора на Кент, а побърза да се изкачи на хълма при Скудър и другите двама. Изглежда, Скудър чу стъпките й, защото й даде знак с ръка да бъде по-предпазлива и Черити измина приведена последните крачки.
Когато застана до Скудър, тя замижа право срещу залязващото слънце. И въпреки това забеляза малката черна точка, която се приближаваше към тях, вдигайки пушилка след себе си. Не много бързо и с криволичене, тя без съмнение се приближаваше към тях.
— Какво е това? — попита тя.
Скудър свали далекогледа и сви рамене.
— Мотоциклет — каза той. — Струва ми се, че е една от нашите машини — но не мога да видя кой я кара.
— И преди всичко защо — допълни Гърк. Черити погледна въпросително джуджето и Гърк продължи — Пушилката се вижда от мили. Този глупак, изглежда, държи точно на това — да бъде открит.
— Или това — или той има дяволски важна причина да бъде толкова непредпазлив — каза Скудър. В продължение на няколко секунди той много замислено гледаше ту към Черити, ту към джуджето, после рязко се обърна, окачи далекогледа на врата си и извади оръжието си. — Разпределете се — каза той. — Това може да е клопка. И никакъв звук.
Кент и Гърк изчезнаха без излишни приказки, докато Аидия просто продължи да стои на мястото си и да се взира в далечината, сякаш изобщо не беше чула думите на Скудър. Вероятно наистина не беше, помисли Черити.
— Погрижи се за нея — полугласно каза Скудър, преди да се обърне и да изчезне с няколко бързи крачки зад следващата дюна.
Черити хвана Лидия за ръката и я поведе. Лидия послушно я последва, но се движеше безволево като кукла. Когато Черити я пусна, сигурно щеше просто да продължи нататък, ако тя не я бе хванала отново, за да я скрие зад един огромен скален блок, който беше полузаровен в пясъка. Едва когато се скриха зад него, Черити видя, че това беше бетон, а не скала, вероятно под краката им лежеше цял град.
Тя се отърси от тази мисъл — за момент погледна напрегнато на север — пушилката се приближаваше — и после отново насочивниманието си към Лидия.
— Наред ли е всичко при теб? — попита тя.
За нейно учудване Лидия реагира на въпроса, макар и след няколко секунди. Бавно, като човек, който се събужда от дълбок сън, тя извърна глава и погледна втренчено към Черити, а след още известно време очите й отново се оживиха.
— Защо питаш? — попита тя. — Няма защо да ме утешаваш — ако това си искала.
— Исках само да бъда любезна — ядосано отвърна Черити.
— Аз я застрелях, нали? — попита Лидия, сякаш изобщо не чула въпроса й. — Искам да кажа — тя е мъртва, нали? — Тя се усмихна.
Черити разтревожено вдигна поглед. Състоянието на Лидия, изглежда беше по-лошо, отколкото беше предполагала. Всъшност, беше пълно безумие да се доверят на една жена, която едва познаваха и която, изглежда, беше полудяла.
Тя отправи последен, тъжен поглед към Лидия, обърна се и отново се загледа на юг.
Пясъчната диря се бе приближила още повече и сега се чуваше леко бръмчене. Скудър беше прав — беше мотоциклет. Тази мисъл малко я успокои. Мороните използваха всички възможни трикове, но тя трудно можеше да си представи четирирък боец насекомо върху „Харли Дейвидсън“.
Скудър, изглежда, си мислеше същото, защото отново беше излязъл от скривалището си и се беше изкачил на гребена на дюната. Доста дълго той лежа в пясъка и напрегнато се взираше през далекогледа на юг, после се обърна и махна с ръка.
Черити се поколеба. Не й се искаше да остави Лидия сама. Обаче шаркът махна още веднъж и тя имаше чувството, че е спешно, така че се надигна и полуизправена хукна нагоре. Измина последните десет метра на четири крака.
— Ето. — Той й даде далекогледа. — На какво ти прилича това?