Четири пътя към прошката

— Напомнят ми похитители — каза райга. — Сигурно ще искат откуп. Не се държат като убийци, пък и тогава не носеха оръжие. Инак нямаше да ги допуснат на празника, щом отнеха и моето.

— Значи считаш, че тези са по-различни и предупреждението не се е отнасяло за тях?

— Не съм категоричен.

Теяйо спря да опипва подутината си, защото го заболя.

— Колко вода ни е останала?

Тя му подаде още една чаша.

— Ох, няма да стигне за промивка. Да ми пратят някакво си тъпо, проклето огледало, когато са ни нужни съвсем други неща!

Той й поблагодари, отпи от скъпоценната течност и се облегна назад, изцедил я до капка.

— Едва ли са възнамерявали да приберат и мен.

След като размисли над думите му, Соли заключи:

— Май са се уплашили да не ги разпознаеш.

— Ако са имали място и за моя милост, надали щяха да ме тикнат в тази килия с дама — говореше с известна ирония. — Затворът е бил подготвен за теб. Трябва да е някъде в града.

Тя кимна.

— Пътят с колата беше около половин час, може би и по-малко. Въпреки че не съм твърде уверена, бяха ми сложили чувал върху главата.

— Навярно са изпратили известие на краля и не са получили отговор, или не са останали удовлетворени от него. Току-виж те накарали лично да напишеш до двореца.

— Защо? Сигурно да потвърдя пред правителството, че наистина съм им в ръцете, а? Но от какъв зор ще искат такова потвърждение?

Смълчаха се.

— Извинявай — каза офицерът. — Не мога да мисля.

Той легна. Чувствайки се уморена, унизена, потисната след своя гневен изблик, Соли се настани до мъжа. Беше намотала полата на богиня, за да си направи възглавница, докато той нямаше. Метнали бяха одеялото върху краката си.

— Нуждаем се от две възглавници — промърмори посланичката. — И от още завивки. Сапун… Изпускам ли нещо?

— Да, ключ — допълни райга.

Те почиваха един до друг в тишината под слабата неизменна светлина.