Призракът на Рембранд
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Призракът на Рембранд». Краткое содержание книги:
Пристанището пустееше, а на вратата на малката къщичка в подножието на стълбите беше закачена бележка. Светеха единствено прозорците на голямата кръчма в дъното на крайбрежната алея.
— Сигурно е отишъл да вечеря — каза Били. Говореше за ръководителя на пристанището, на когото трябваше да доплатят за удължения престой на яхтата. — Хайде да проверим „Флоша“, а после ще го потърсим.
Свиха вляво по плаващия док успоредно на дигата. Беше се стъмнило и цареше тишина, като се изключат плисъкът на вълните в подпорите на кея и тъпият звук от удрянето на яхтите в съоръженията за акостиране.
Наближиха котвеното място, където бяха оставили „Флоша“ сутринта. Били пръв се прехвърли на палубата, Фин го последва. Яхтата се залюля леко под стъпките им. Чу се остър прищракващ звук. Фин вдигна поглед и видя Били — ясно очертан силует на фона на мачтата.
А после той се обърна рязко.
— Мирише ли ти на нещо?
Фин подуши въздуха. Миризмата беше слаба, но ясно различима.
Газ.
Били се хвърли към нея и я събори назад.
„Продъненият флош“ избухна. Сякаш слънце изгря на педя от тях. Трясъкът беше ужасен. Гореща вълна се разпукна като цветна пъпка, заля ги и после всичко изчезна.
Фин дойде на себе си след минутка — мокра до кости, раздирана от кашлица и ужасена до дъното на душата си. Седна, огледа се и видя, че ударната вълна я е изхвърлила във високата мочурлива трева между плаващия док и дигата. На двайсетина метра „Флошът“ догаряше и потъваше бавно във водата от другата страна на кея. Фин се надигна на колене. По косата й лепнеше кален пясък. Изправи се и тръгна със залитане към дигата.
— Били?
— Тук съм.
Чу кашлица и плисък на вода. Силует се надигна пред нея с протегната ръка. Тя посегна да я хване. С общи усилия се добраха до дигата и се прехвърлиха отгоре й. Обърнаха се да погледнат. „Продъненият флош“ беше като факла във водата. Кеят при котвеното му място също гореше. Откъм кръчмата тичаха хора. А после нов трясък и нажежена вълна разцепиха въздуха, когато газовият резервоар на петнайсетметровата яхта, вързана недалеч от „Флоша“ също избухна. Зловещи яркозелени пламъци извиха лудешка снага над водата.
— Какво стана? — прошепна Фин.
— Бомба — отговори Били.
— Чух някакъв звук точно преди…
— И аз. Детонатор със сензор за движение, предполагам.
— Миришеше на газ.
— Срязали са тръбата за горивото.
— За да прилича на злополука?
— Сигурно — кимна Били. Прокара ръка през косата си. Лицето му беше изопнато до неузнаваемост. — Копелетата взривиха лодката ми. Взривиха ми лодката. — В очите му имаше сълзи.
Фин го стисна за ръката. Хората от кръчмата наближаваха. Чуваше се и вой на сирена.
— Трябва да се махнем оттук. Ще задават въпроси. Въпроси, на които не можем да отговорим. Може да ни задържат с дни.
— Как можаха да го направят? Да взривят „Флоша“?
— Можеше да е по-лошо — изтъкна Фин. — Можеше да загинем. Ако не ме беше избутал от лодката, сега щях да съм мъртва. — Тя го целуна по бузата. — Вие ми спасихте живота, милорд.
— Стига глупости — каза той, но с усмивка. Светлината от горящите лодки танцуваше по лицето му.
— Ще им го върнем тъпкано — обеща Фин. — Но преди това трябва да си плюем на петите. По най-бързия начин.
Двамата изчезнаха в нощта.
14.
Полетът до Сингапур беше изтощителен — петнайсет часа в чистак нов „Еърбъс 380“. Двуетажното чудовище излетя от летище „Шипол“ в Амстердам с повреда в климатика и с грацията на дванайсетколесен летящ кит. Някъде в огромния търбух на самолета имаше фитнес и кафене, но Фин така и не откри нито едно от двете.
Докато летяха над Европа и по-голямата част от Югоизточна Азия, Фин дрема сред врявата на петстотин души, дърдорещи на десетина различни езика. Събуждаше се колкото да хапне от претоплените ястия и да си размени по няколко несвързани реплики с Били, а накрая се предаде и отстъпи пред съмнителното удоволствие да изгледа поред три филма с Джон Траволта на малкия вграден в седалката екран. След известно време мисълта, че е на тринайсет хиляди метра във въздуха и се движи с деветстотин километра в час, започна да й се струва като нещо почти нормално.
След седем и половина часови пояса, един безвкусен като гума омлет, две чаши второкласен ризлинг и нещо като кифла с пилешко, която приличаше на плодов пай от „Макдоналдс“, те кацнаха на летище „Шанхай“ посред нощ. Според биологичните им часовници беше рано сутрин и време за закуска, но по пътя от летището Фин не видя друго, освен ярко осветени небостъргачи и десетина хиляди тухлени кооперации. Минаха по няколко улици с магазинчета в ниски сгради, но закусвалните бяха малко на брой и нарядко. Целият остров приличаше на огромен градски център.