Изгубената армия на Камбиз

Халифа запали поредната цигара. Изобщо не му се пушеше, просто се мъчеше да не заспи.

— И как смяташ, че някой като Абу Наяр е могъл да си позволи да купи нов телевизор и хладилник на майка си?

— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжа Омар, дребен жилав мъж е късо подстригана коса и нос като луковица. — Аз почти не го познавах.

— Но е намерил нещо, нали?

— Щом казваш.

— Намерил е нещо, заради което са го убили, и ти знаеш какво е то.

— Не знам нищо.

— Ти си Абд ел-Фарук, Омар! В Луксор не става нищо без знанието на фамилията ти.

— Е, този път не знаем. Колко пъти да ти го повтарям? Не знам нищо. Нищо. Нищо.

Халифа се изправи и отиде до прозореца е цигарата в уста. Разбираше, че си губи времето. Омар нямаше да му каже нищо, и толкова. Можеше да му задава въпроси до посиняване и пак нямаше да постигне нищо. Халифа въздъхна дълбоко.

— Добре, Омар — каза, без да се обръща. — Свободен си. Ако научиш нещо, обади ми се.

— Разбира се — отвърна Омар и побърза да си тръгне към вратата. — Веднага ще ти се обадя.

Измъкна се и остави Халифа и помощника му сами.

— Колко още има? — попита Халифа.

— Това беше — отвърна Сарийя, наведе се напред и разтри слепоочията си. — Прекарахме ги всичките. Свършиха.

Халифа се свлече в един стол и запали още една цигара, без да забелязва, че предишната още дими в пепелника на прозореца.

Може да беше объркал нещо. Може смъртта на Наяр в крайна сметка да нямаше нищо общо е антиките. Ако се съдеше по онова, което беше чул, имаше още куп причини някой да пожелае смъртта на Наяр. Не разполагаше с нито една улика, която да го свързва с антики. Нито една.

И въпреки това чувстваше — не можеше да обясни смислено причината — просто усещаше, дълбоко в себе си, че смъртта на Наяр е свързана с търговията с древни артефакти, чувстваше го по същия начин, както археолозите усещат, че са близо до важна находка. Шесто чувство, инстинкт. Беше разбрал в мига, когато беше видял татуировката на скарабея върху тялото: в този случай единствено миналото щеше да обясни настоящето.

Имаше и улики. Достатъчно, за да не изглежда насоката на разследването му съвсем безсмислена. Наяр определено беше замесен в търговията с антики. Определено се беше сдобил с пари наскоро — естествено, повече пари, отколкото би могъл да изкара от работите, с които се хващаше от дъжд на вятър, за да храни семейството си. При краткия разпит на жена му миналия следобед, тя беше отрекла мъжът й да притежава каквито и да било антики, което не би било изненадващо, ако той изобщо ги беше споменал. Стори му се направо подготвена за въпроса. Не му харесваха и реакциите на търговците, които беше разпитал.

— Страх — каза той и проследи с поглед колелцето дим, което се издигна към тавана, разшири се и бавно се разтвори във въздуха.