Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Какво?
— Страх ги е, Мохамед. Търговците. Всичките. Изплашени са до смърт.
— Не се учудвам. Могат да получат пет години за притежание на крадени антики.
Халифа издуха още едно колелце дим.
— Не ги е страх от това. От нещо друго. От някого другиго.
Сарийя присви очи.
— Не разбирам.
— Някой се е добрал до тях, Мохамед. Опитват се да го скрият, но са се омръзнали от ужас. Видя какво ставаше, като им показвахме снимките на Наяр. Пребледняваха, все едно са видели как същото се случва с тях самите… Всички търговци на антики в Луксор са напълнили гащите. Досега не съм виждал нищо подобно.
— Мислите, че знаят кой го е убил ли?
— Със сигурност подозират. Но няма да проговорят. Истината е, че се страхуват много повече от хората, които са накълцали Наяр, отколкото от нас.
Сарийя се прозя. Броят на дупките в устата му надхвърляше броя на зъбите.
— Тогава с кого предполагате, че си имаме работа? — попита сержантът. — Местната мафия? Момчетата от Кайро? Фундаменталистите?
Халифа сви рамене.
— Може да е от тях. Едно обаче е сигурно: работата е голяма.
— Наистина ли смятате, че може да е открил нова гробница?
— Възможно е. Или някой друг я е открил, а Наяр я е обрал. А може и да става въпрос само за няколко дреболии. Обаче ценни. Нещо, заради което си струва да убиеш.
Той метна цигарата през прозореца. Сарийя се прозя отново.
— Извинете, но напоследък не си доспивам с бебето.
— Забравих — Халифа се усмихна. — Колко станаха вече?
— Пет.
Халифа поклати глава.
— Не знам откъде намираш сили. Мен моите три едва не ме убиха.
— Трябва да ядете повече фъстъци — каза Сарийя. — Дават сила.
Искреният му съвет развесели Халифа и той се разсмя. Сарийя отначало сякаш се обиди, но след това се разсмя и той.
— Прибирай се вкъщи, Мохамед — каза Халифа. — Хапни фъстъци, наспи се, почини си. След това отиди на западния бряг и поговори с вдовицата и семейството на Наяр. Виж дали ще изкопчиш нещо от тях.
Сарийя се изправи и взе сакото си от облегалката на стола. Стигна до вратата, но се сети нещо и се обърна.
— Господине?
— Ммм?
Сарийя подръпваше ръкава на ризата си, без да вдига поглед към Халифа.
— Вярвате ли в проклятия?
— Проклятия ли?
— Да. Древни проклятия. Като, нали се сещате, проклятието на Тутанкамон.
Халифа се усмихна.
— Че всеки, който безпокои мъртвите, ще бъде застигнат от ужасна смърт ли?
— Нещо такова.
— С това ли смяташ, че си имаме работа?
Помощникът му сви рамене и не отговори.
— Не, Мохамед. Не вярвам в древните проклятия. Ако питаш мен, това са глупави суеверия. — Той отвори кутията цигари, но тя беше празна. Смачка я и я захвърли в ъгъла на стаята. — Обаче вярвам в злото. В онова тъмно нещо, което грабва сърцата и умовете на хората и ги превръща в чудовища. Виждал съм го. И сега сме изправени срещу злото. Чистото зло. — Той се наведе, разтри слепоочията си и измърмори: — Аллах да ни пази. Аллах да ни е на помощ.
По-късно, след като хапна за закуска две варени яйца и сирене, Халифа прекоси реката, хвана една маршрутка, плати таксата от двайсет и пет пиастра, слезе чак на Абу ел-Нага и продължи пеш до храма на Хатшепсут на Деир ел-Бахри.
Храмът още от дете беше един от любимите му монументи. Смайващ комплекс от зали, тераси и колонади, изсечен в самия камък в основата на стометрова скала. Дързостта му го оставяше без дъх всеки път, когато го погледнеше. Едно от чудесата на Луксор. И на цял Египет. И на света.
Но опетнено чудо. През 1997-а фундаменталистите бяха избили тук шейсет и двама души, най-вече туристи. По това време Халифа разпитваше някого в близкото село и беше първият полицай на местопрестъплението. След това месеци наред се беше будил нощем облян в пот и чуваше жвакането на обувките си по залените с кръв подове на храма. Сега всеки път, когато виждаше храма, възхищението му се смесваше с усещането за гадене.
Стигна до редицата прашни магазинчета за сувенири от дясната страна на пътя. Собствениците им стояха отпред и подвикваха на минаващите туристи — приканваха ги да разгледат пощенските им картички, бижутата, сламените шапки и алабастровите статуетки и всеки настояваше, че стоката му е най-евтината и най-добрата в цял Египет. Един се впусна към Халифа, размахал някаква тениска с йероглиф отпред, но детективът му махна да го остави на мира, сви наляво, прекоси асфалтирания паркинг, спря пред една подвижна тоалетна и извика: