Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Добре, госпожице Тагарт — каза той. — Ще ви наема.
Тя наведе глава в знак на сухо формална благодарност.
— Благодаря ви.
— Ще ви плащам по десет долара на месец, освен стаята и храната ви.
— Много добре.
— Аз ще съм първият човек в тази долина, който си наема прислуга.
Той стана, бръкна в джоба си и хвърли на масата златна монета от пет долара.
— Като аванс към надницата ви — каза той.
Тя с учудване откри, докато протягаше ръка към монетата, че изпитва нетърпеливата, отчаяна, колеблива надежда на младо момиче на първата си работа: надеждата, че ще е в състояние да я заслужи.
— Да, сър — каза тя със сведен поглед.
Оуън Келог пристигна по следобедно време, на третия й ден в долината. Тя не знаеше кое го шокира най-много: дали това, че я видя да стои на края на пистата, докато слизаше от самолета, или видът на дрехите й — деликатната й, прозрачна блуза, ушита в най-скъпия магазин в Ню Йорк, и широката памучна пола, която си беше купила в долината за шейсет цента, или пък бастунът, превръзките и кошницата с покупки в ръката й. Той слезе сред група хора, видя я, спря, после хукна към нея, сякаш изхвърлен от толкова силна емоция, че каквато и да беше природата й, изглеждаше като ужас.
— Госпожице Тагарт… — прошепна той и не успя да каже нищо повече, докато тя се смееше, опитвайки се да обясни как е успяла да стигне преди него. Той я слушаше така, сякаш нямаше значение, и след това изрече онова, от което трябваше да се съвземе:
— Но ние си мислехме, че сте мъртва.
— Кой си го мислеше?
— Ами всички… Така де, всички във външния свят.
Тя изведнъж спря да се усмихва, докато той започна да възстановява историята и гласът му си възвърна първоначалните нотки на радост.
— Госпожице Тагарт, не помните ли? Казахте ми да се обадя в Уинстън, Колорадо, и да им кажа, че ще сте там до обяд на следващия ден. Това трябваше да бъде онзи ден, трийсет и първи май. Но вие не стигнахте до Уинстън и късно следобеда по всички радиостанции гърмеше новината, че сте изчезнали в самолетна катастрофа някъде в Скалистите планини.
Тя кимна бавно, схващайки събитията, за които не беше и помисляла.
— Чух го на борда на „Комет“ — каза той. — На една малка гара насред Ню Мексико. Кондукторът ни държа там цял час, докато му помагах да провери новината по телефона. Той беше поразен, както и аз. Всички бяха поразени — екипажът на влака, началникът на гарата, стрелочниците. Скупчиха се около мен, докато аз звънях в редакциите на вестниците в Денвър и Ню Йорк. Не научихме много. Само че сте напуснала летището в Афтън точно преди зазоряване на трийсет и първи май, че вероятно сте последвала самолета на никакъв непознат, че пазачът ви е видял да се отдалечавате на югоизток, и че никой не ви е виждал след това… А спасителните екипи претърсват Скалистите планини за останки от самолета ви.
Тя попита неволно:
— Стигна ли „Комет“ до Сан Франсиско?
— Не знам. Пълзеше на север из Аризона, когато се отказах. Имаше твърде много закъснения, твърде много неща не бяха наред, и заповедите бяха напълно объркани. Слязох и продължих цяла нощ на стоп до Колорадо, просех си превоз по камиони, файтони, каруци, само за да стигна до там навреме — до мястото за срещата, където се събираме за транспортния самолет на Мидас, който ни взима и ни кара тук.
Тя тръгна бавно по пътеката към колата, която беше оставила пред бакалията на Хамънд. Келог я последва, и когато заговори отново, гласът му затихна леко, забави се заедно със стъпките им, сякаш имаше нещо, което и двамата искаха да отложат.
— Намерих работа на Джеф Алън — каза той; гласът му звучеше толкова сериозно и тържествено, сякаш казваше: погрижих се за изпълнението на завещанието ви. — Вашият агент в Лоръл го грабна и го сложи на работа веднага щом пристигнахме. Агентът имаше нужда от всеки здрав телесно — не, здрав умствено — човек, който можеше да намери.
Бяха стигнали до колата, но тя не се качваше.
— Госпожице Тагарт, не сте ранена сериозно, нали? Казахте, че сте се разбили, но не е било сериозно?
— Не, съвсем не беше сериозно. Ще мога да се справям и без колата на господин Мълиган до утре, а след ден-два няма да имам нужда и от това — тя замахна с бастуна си и го хвърли презрително в колата. Стояха мълчаливо, тя чакаше.
— Последното телефонно обаждане, което направих от онази гара в Ню Мексико — бавно каза той — беше до Пенсилвания. Говорих с Ханк Риърдън. Казах му всичко, което знам. Той ме изслуша, последва пауза, и сетне каза: „Благодаря, че ми се обадихте“ — Келог беше свел очи и добави: — Никога не искам да чувам отново подобна пауза в живота си.