Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Ще се радвам да платя за това, което знаете, но не и за унизително мълчание.
Тя се усмихна бавно и преднамерено като острие, което излиза от ножницата.
— Съжалявам, Кардинале, бях се замислила. Не познавам момичето, за което говорите. Името не ми е познато и никоя от моите не се е прибрала така окървавена. Със сигурност щях да чуя и да поискам обяснение.
В очите й той видя, че не му казва всичко. Върна банкнотата. Тя я взе, пъхна я като отметка в тежката счетоводна книга и я затвори. Чан чакаше. Госпожа Уелс се изкикоти, особено неприятен звук.
— Госпожо Уелс?
— О, нищо — отвърна тя. — Само дето вие сте третият, който идва да пита за същото момиче.
— Аха.
— Да.
— Мога ли да попитам кои бяха другите?
— Можете. — Тя се усмихна, но не помръдна, безмълвно искаше още пари. Чан се разкъсваше. От една страна, вече й бе платил много повече, отколкото трябваше. От друга, ако я нападнеше с бръснача, щеше да се наложи да се справя и с пазачите й пред стаята.
— Мисля, че бях справедлив към вас, госпожо Уелс… нали?
Тя отново се изкикоти.
— Така е, Кардинале, и вярвам, че и за в бъдеще ще е така. Другите не бяха така… почтителни. Затова ще ви кажа, че първо сутринта дойде една млада жена, която твърдеше, че е сестра на въпросната личност, а вторият — само преди час — беше мъж с униформа, войник.
— Червена униформа?
— Не, черна беше. Цялата черна.
— А жената? — Той се опита да си представи Розамунд. — Висока ли беше? Черна коса? Виолетови очи? Красива?
Госпожа Уелс поклати глава.
— Не беше чернокоса. Светло кестенява. И беше доста хубава, ако не се броят изгарянията по лицето й. — Госпожа Уелс се усмихна. — Около очите. Да се случи нещо толкова ужасно. Те са прозорците към душата, нали знаете?
Чан тръгна ядосан към „Морският плъх“. Да научи, че не е единственият, който иска да намери тази жена, беше едно, но двойно по-вбесяващо беше, че самият той е толкова близо до страшно изобличаване — независимо дали беше убил Трапинг, или не, лесно можеше да увисне на въжето. Беше замаян от подозрения.
Стигна таверната почти по тъмно. Нямаше съобщение от Джон Карвър. Тъй като не искаше да попита направо клиента си, Чан тръгна към следващия вероятен публичен дом, близо до съда. Беше известен като „Втората пейка“, не беше прекалено далеч и беше в относително безопасен район. По пътя можеше да си избистри главата.
Не бе чудно, че госпожа Уелс не познава неговата Персефона. Когато я бе видял във влака, тя създаваше ясното усещане, че начинът, по който изглежда, е необичаен за нея, независимо каква история се крие зад него. Буклите й говореха за известна грижа — вероятно за помощта на прислужница. Това значеше „Втората пейка“ или дори третия публичен дом, който имаше предвид, „Старият палат“. Те съответно предлагаха все по-висока класа проститутки и обслужваха все по-висока класа клиенти. Всеки публичен дом беше прозорец към определен слой от градската търговия с плът. Самият Чан можеше да посещава „Палата“ само когато имаше много пари и дори тогава само заради услугите, които вършеше на управителя. Противната природа на „Южният кей“ само повдигаше въпроса как другите двама, които я търсеха, бяха намерили бардака и бяха решили да отидат там. За войника разбираше, но жената — сестра й? Нямаше много начини една жена да знае за съществуването на подобно място, защото „Южният кей“ бе почти невидим за по-голямата част от населението. Ако например Розамунд знаеше за него, това щеше да го изненада повече от лично писмо от папата. Но другите, които я търсеха, го знаеха. Кои бяха и на кого служеха? И коя беше жената, която търсеха всички?
Това не подкрепяше разказа на клиентката му за злощастния й убит приятел, който не можеше да бъде изключен като невинен. Около него се въртяха други неща — наследство? Титла? Обвинение? — които тя бе премълчала в разговора им. Чан се върна мислено във влака, вгледа се в неразгадаемите сиви очи. Дали гледаше убийца, или свидетелка? И ако тя беше убила… като убийца или за да се защити? Всяка възможност променяше мотивите на тези, които я търсеха. Никой не бе отишъл в полицията и дори такава да бе изричната настоятелна молба на Робърт Вандаариф, това хвърляше сянка на съмнение върху добрите им намерения.
Не че добрите намерения бяха нормална част от живота на Чан. „Втората пейка“ бе бардакът, в който обикновено ходеше, макар това да бе свързано повече с желанието му да плати срещу вероятността да се зарази с нещо, отколкото с някакви специални качества на заведението. Все пак познаваше персонала и настоящия управител — дебел мазен тип с бръсната глава на име Юргинс, който носеше безброй големи пръстени — според Чан картинка на съвременен дворцов евнух.