Опасна дарба или поредният Фауст

— Крилатите ми приятели дебнат заради мен. Казват ми кога някоя душа ни призовава.

— Ти и твоите насекоми… Питам се дали твоите дребни шпиони не са отговорни за успеха ти като гувернантка.

— Може пък аз да съм отговорна за техните успехи. Те са навсякъде. Вече не срещам истински предизвикателства.

— Отегчена ли си, приятелко моя?

— Търся недостъпна душа… душа, която не се продава. Търся някой без белег.

— Знаеш, че това не е позволено, Никола.

— Мисля, че намерих начин.

Виктория беше щастлива — откакто мадам Вилрой я бе уверила, че бъдещето й е ярко като утринна звезда. Щеше да запише името си в историята. Ето това вече беше коледен подарък.

Увита в хавлията си, тя се огледа в огледалото. Забеляза тъмния белег, който още личеше върху влажната кожа върху гърдите й. Изведнъж я стресна шум в стаята. Обърна се и видя в ъгъла мадам Вилрой, свита като змия, безмълвна и неподвижна. На устните й — лукава усмивка.

— Облечи се. Искам да ти покажа нещо.

Докато вървяха по коридора, нетърпението на Виктория растеше. Растеше и страхът й. Свещите изгаснаха, а тя усети как нещо пълзи върху лицето и ръцете й. Не знаеше какво е то, но чувстваше, че не е сама. Чу бръмчене, което се усилваше надолу в студения, тъмен коридор. Не приличаше на бръмченето на пчели или стършели. Беше леко и ефирно, сякаш милиони мънички крилца пърхаха в затворено пространство. Затвори очи, плашеше се от ужаса, който й бе приготвила мадам Вилрой. Влязоха в някаква стая. Жуженето бе станало толкова силно, че заглушаваше всичко. Усети леденостудената ръка на мадам Вилрой върху рамото си, подканваше я да погледне.

Виктория отвори очи и онемя от гледката. Нощни пеперуди. Стотици, хиляди, милиони. Изпълваха миниатюрната стая като гъст облак прах. Хвърчаха наоколо в унисон, пляскаха криле в хармония, така че звукът стана ритмичен. Сред рояка пеперуди Виктория не смееше да отвори уста, за да не ги нагълта.

— Не се притеснявай — прочете мислите й мадам Вилрой. — Можеш да говориш. Те няма да те наранят… много.

— К-к-какво е това? — заекна Виктория.

— Запознай се с новото си семейство, Виктория. Най-доверените ти приятели. Тези същества ще се превърнат в твоите очи и уши из целия град.

— Как?

— Искало ли ти се е някога да си муха върху стената на нечий чужд живот? — усмихна се лукаво мадам Вилрой.

— Ами, да… когато… знаеш…

— Да, но ти си само една, а те са хиляди…

Виктория започваше да разбира. Тези пеперуди щяха да шпионират за нея. Вече нямаше да й се налага да го прави тя.

— Пристъпи напред.

— Какво? — Виктория бе шокирана и уплашена. — Искаш да вляза? Но те са навсякъде.

Мадам Вилрой не отговори. Виктория пристъпи предпазливо в стаята, после направи още една стъпка и се озова насред рояка. Не можеше да види мадам Вилрой, нито вратата, нито стените — само пеперудите, които летяха около нея все по-бързо и по-бързо. Когато усетиха присъствието й, те започнаха, да кръжат около главата й като мухи, привлечени от пламък. Виктория не помнеше някога да е била по-уплашена. Не виждаше друго, освен облака насекоми. Не чуваше нищо, освен пърхането на крилцата им. Не й оставаше друго, освен да стои там, надявайки се, че няма да я наранят. Даде си сметка за изнервящото докосване на крилцата върху лицето й. Сетне протегна ръка и позволи на няколко пеперуди да се стрелнат над и под нея. Крилцата им бяха меки, като перца и страхът й започна да се разсейва. И все пак още не бе спокойна. Пеперудите бяха навсякъде. Изведнъж й се прииска да бе облякла повече дрехи.