Опасна дарба или поредният Фауст

— Изкъпи се.

— И миризмата ще изчезне?

— Да изчезне? Тази миризма си самата ти, скъпа. Не, банята ще промени начина, по който хората я усещат. Или с други думи — нагласата им.

— Значи това шишенце ще ме направи неустоима за Томас?

— За всекиго. Има шишенца за всякакви състояния — очарован, ревнив, ядосан.

— Защо бих поискала някой да ми се ядоса?

— Не на теб. На някой около теб. Нали трябва да насочваш емоциите им, както пожелаеш?

— Искам да съм привлекателна — въздъхна Бел и потърка с крак един покрит с мъх камък.

— Тогава влизай вътре — нареди мадам Вилрой.

Бел топна единия си крак във водата. В момента, в който отпусна цялата си тежест върху него, за да вдигне другия, усети как парчето стъкло сряза кожата й. Отскочи навън. Стъпалото й кървеше. Тя се намръщи, болката направо я преряза. Когато водата, с разтворените в нея креда, лимонов сок и змийско масло, намокри порязаното място, сякаш я удари електрически ток. Едва не припадна, но успя да се хване за рамото на мадам Вилрой и изстена:

— Ужасно е.

— Трябва да проникне навътре, скъпа, където се крие грозотата ти.

Бел добре помнеше, че допреди няколко години изглеждаше точно като Бисе.

Знаеше, че най-хубавите й черти всъщност не са нейни, а на мадам Вилрой — моделирани по спомени от нейната младост преди векове. С тази промяна мадам Вилрой бе дала на Бел онова, което желаеше най-силно — красива външност.

Събра сили. Беше наясно, че такава е сделката, която бе сключила. Не можеше да направи друго, освен да се примири. Вилрой си тръгна, за да я остави да се изкъпе сама в кипящата вана. На вратата се обърна и рече:

— Ако това не ти харесва, пази се от надеждата. Тя ще те свари жива.