Опасна дарба или поредният Фауст

— Играех голф.

— Забавно.

Кристиан просто бе лежал в камерата, напълно загубил представа за времето. Затваряше очи, а след това ги отваряше. В мрака не виждаше никаква разлика. Желатинообразната течност се надигаше бавно и го заливаше, с всяко следващо вдишване влизаше в носа му. В началото направо изпадаше в паника от страха, че ще се удави. Драскаше с нокти по капака, но той не помръдваше. След това опита да мами — глътна и изплю няколко пъти една и съща глътка, навътре и навън от гърлото си. Отвори уста да поеме въздух, но погълна вода, повърна я, за да се опита отново да поеме въздух, но отново глътна вода. Накрая рефлексите му отказаха. Всеки път, когато това се повтаряше, имаше чувството, че умира, но тогава течността започваше да се движи навътре и навън от устата му като въздух. Дробовете му се издуваха и свиваха, тежаха в гърдите му като пълни с вода балони. Струваше му се, че очите му плуват в главата, а ситните камъчета във водата ги драскат. Кристиан лежеше и неусетно се превръщаше в супергерой, докато мислеше какъв щастливец е Валентин.

Повече от всичко Кристиан искаше да пише. Знаеше обаче, че не е толкова добър, за да печели достатъчно като писател. Валентин беше. Сърцераздирателната му проза вече привличаше вниманието на разни издатели. В дневника си Кристиан пишеше, че когато слуша стиховете на Валентин, се чувства като инвалид, който гледа олимпийските игри. Обземаше го ревност, сърцето му биеше тъй силно, че той се опасяваше да не строши ребрата му, в стремежа си да избяга, да отиде у някой друг, едва не разкъсваше гърдите му. Това беше болка в олимпийски дози. Затова Кристиан пишеше тайно и печелеше всяко спортно състезание, в което участваше, защото всъщност имаше едно нещо, по-важно от писането — не искаше да бъде беден. Никога нямаше да спи в колиба и да носи дрипи. Никога нямаше да яде крадена, престояла храна. Не знаеше защо тези неща му изглеждаха толкова плашещи. Нямаше спомен някога да е живял по този начин. Но кой знае защо страхът го преследваше. Сякаш бе роден с него. По-скоро бе готов да умре от скука, бележейки хоумръни в световните серии. Но никога нямаше да се тревожи за пари. Не искаше да купува имитации на добрите марки. Не искаше да казва „не“ само защото не може да си позволи нещо. Толкова силна бе амбицията му, че на всяка цена трябваше да забогатее. Когато Бисе влезе, мислеше именно за това, както и колко много иска да напише поне едно стихотворение тъй добре, както Вал.