Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Тя се отпусна до него и го загледа. Каза си, като спи, е истинско бебе, моето бебе, то ми принадлежи. Дълго време го наблюдава, вдигна го, сложи го между краката си като маймуна, която пощи малкото си, залюля го, тананикайки „Мамо, корабите по водата имат ли крака? Ами да, малък мой глупчо, ако бяха без крака, как ли щяха да вървят…“.
Младши отвори едно око и заяви, че песента била идиотска.
— Майката е глупава, не детето — уточни той, полусънен. — Корабите нямат крака!
— Спи, бебето ми, спинкай… Мама е тук, тя те обича и се грижи за теб…
Той изрева от щастие, блъсна я по корема с глава и с юмручета, тя просълзена го прегърна и продължи да тананика в тъмното.
— Мамо…
Жозиан трепна, долавяйки нежността в гласа му, и го притисна още по-силно.
— Мамо, знаеш ли защо Лабрюйер е написал „Характери“?
— Не, любимо мое бебе, но ти ще ми кажеш защо…
Свит в скута й, той обясни тихо:
— Виж сега, той много обичал едно момиченце, чийто баща бил печатар, казвал се Мишале. Обичал го с чиста любов. То изпълвало сърцето му с красота. Запитал се как ли ще се омъжи момиченцето един ден, след като няма зестра. Отишъл при баща му, печатарят Мишале, и му връчил ръкописите на „Характери“, своя дългогодишен труд. Казал му: „Добри човече, ето, отпечатайте това и ако спечелите нещо, нека то да бъде зестра на дъщеря ви“. Мишале изпълнил заръката и така госпожица Мишале се омъжила както подобава… Не е ли достойна за възхищение постъпка, мамо?
— Да, бебенцето ми, възхитителна. Разказвай ми още за Лабрюйер. Прилича ми на свестен човек…
— По-добре е да го прочетеш, знаеш ли… Когато започна да чета свободно, ще ти чета. Няма да има нужда да ходим в парка, ще си седим двамата и аз ще ти напълня главата с прекрасни неща… Защото искам да науча гръцки и латински, за да чета в оригинал Софокъл и Цицерон.
Той свъси вежди, обмисляйки нещо, и добави:
— Мамо, защо този гняв преди малко? Не видя ли, че онова момченце Емил е непохватно и глупаво?
Жозиан улови един рижав кичур и го нави на пръста си.
— Толкова ми се иска да си като всички други деца на твоята възраст… не искам да имам гениално дете, искам двегодишно бебе.
Младши не отговори веднага, но след малко продължи мисълта си:
— Не мога да разбера. Спестявам ти толкова грижи, като пораствам сам… Смятах, че ще се гордееш с мен. Знаеш ли, че ми причиняваш болка, като не ме приемаш такъв какъвто съм… Виждаш единствено, че съм различен, но не забелязваш колко те обичам и какви усилия правя, за да ти се харесам. Не трябва да ми се сърдиш за това, че не съм като другите…
Жозиан избухна в сълзи и го задуши с мокри целувки.
— Съжалявам, бебето ми, съжалявам… Нека се опитаме да изживяваме мигове като този, в които изливам сърцето си и имам чувството, че си само мой, и ти обещавам, че няма повече да ти налагам присъствието на глупавия Емил.
Прозявайки се, той попита, обещаваш ли? Тя прошепна, обещавам, и той потъна в дълбок сън.
Вечерта, докато Марсел Гробз се наместваше в семейното ложе и опипваше с дебелите си пръсти, осеяни с рижави косъмчета, мекото тяло на жена си, Жозиан го отблъсна с думите:
— Трябва да си поприказваме…
— За какво? — попита той, мръщейки се.
Целия ден бе чакал приказния миг, в който ще се отпусне върху тялото на Жозиан и ще я обладае бавно, силно, ще й прошепне в ухото всичките нежни думи, които бе натрупал, докато подписваше разни документи, занимаваше се с поправката на противопожарния кран, парламентираше с китайския доставчик и производителя на кухненска мебел, който не се съгласяваше да свали процента на печалбата си.
— За сина ти. Днес го заварих да чете „Характери“ на Лабрюйер.
— Опасен е синковецът! Ох, колко го обичам! Как се гордея с него! Моят син, плът от плътта ми, моят върховен жрец!
— И това не е всичко! След като ми разказа за Лабрюйер, сподели, че искал да научи гръцки и латински, за да чете класиците в оригинал…
Марсел Гробз ликуваше и се чешеше по корема.