Вината в нашите звезди

Останах в задния двор, защото винаги когато плачех, а това не се случваше често, мама започваше да се суети загрижена около мен, и освен това знаех, че ще иска да говорим и да обсъдим въпроса дали не е наложително да коригираме дозите на лекарствата, а от мисълта за целия този разговор направо ми се повдигаше.

Не че таях в себе си някакъв дълбоко трогателен ярък спомен как един здрав баща люлее здравото си дете, а то повтаря „по-високо по-високо по-високо“ или пък друга случка, предизвикваща подобен метафоричен отклик. Съоръжението стърчеше там, изоставено, докато двете малки люлки висяха притихнали и унили от посивялото дървено скеле, а силуетът на седалките напомняше за усмивки от детска рисунка.

Тогава чух плъзгащата се стъклена врата зад мен да се отваря. Обърнах се. Беше Огъстъс, облякъл панталони в цвят каки и риза с къс ръкав. Изтрих лицето си с ръкав и се усмихнах.

— Здрасти — казах му аз.

След секунда седеше на земята до мен с изкривено в гримаса лице, след като се бе приземил без всякакъв финес по задник.

— Здрасти — отвърна най-сетне той. Обърнах се да го погледна. Беше извил очи към задния двор. — Напълно съм съгласен с теб — заяви той и уви ръка около раменете ми. — По-тъжни люлки от тези не съм виждал.

Зарових глава в свивката на шията му и казах:

— Благодаря, че намина.

— Явно си разбрала, че колкото и да се опитваш да ме държиш настрана, това няма да намали чувствата ми към теб — каза той.

— Може би — отвърнах аз.

— Всичките ти усилия да ме предпазиш от себе си са обречени на провал.

— Но защо? Защо изобщо ме харесваш? Не ти ли е дошло до гуша от всичко това? — попитах го, мислейки си за Каролин Метърс.

Гас не отговори. Просто ме държеше здраво, сключил пръсти около лявата ми ръка.

— Трябва да направим нещо с тия проклети люлки — каза той. — Мен ако питаш, това е деветдесет процента от проблема.

Щом се съвзех, влязохме вътре и седнахме един до друг на дивана заедно с лаптопа, поставен наполовина в неговия, наполовина в моя скут.

— Пари — казах за дъното на лаптопа.

— Да — усмихна се той, след което зареди онзи сайт за стоки втора употреба „Безплатно, без уловка“ и заедно съчинихме обява.

— Заглавие? — попита той.

— „Детска люлка търси нов дом“.

— „Ужасно самотна детска люлка търси любящ дом“.

— „Самотна детска люлка с леко педофилски наклонности търси детски дупенца“ — предложих аз.

— Ето защо — засмя се той.

— Какво? — попитах аз.

— Ето защо те обичам. Даваш ли си сметка колко е трудно да срещнеш готино момиче, което може да образува прилагателно от думата „педофил“? Ти винаги си такава, каквато си, и изобщо не забелязваш колко уникално неповторима си.