Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Да, ето какво направихме най-напред — стъкмихме платната на тази развалина! Убити нямаше, не се срещаха дори тежко ранени, но всички бяха повече или по-малко пострадали. Трябваше да ги видите! Едни в дрипи, с черни лица, като въглищари, като коминочистачи, с кръгли глави, които изглеждаха ниско остригани, а всъщност бяха опърлени до кожа. Други, от долната вахта, се събудили, когато били изхвърлени от рухналите койки, и сега непрестанно трепереха и продължаваха да стенат дори по време на работата. Работеха обаче всички. Тези корави момци от Ливърпул бяха с добра закалка — убедих се в това от опит. Тя се придобива от морето — необятния простор и самотата, които обгръщат мрачната упорита душа. Да! Препъвахме се, пълзяхме, падахме, жулехме си краката, но обтягахме. Мачтите се държаха, но ние не знаехме дали не бяха силно обгорели там долу. Вятър почти нямаше, ала откъм запад идваха дълги вълни и люшкаха кораба. Мачтите можеха да рухнат всеки миг. Ние поглеждахме към тях боязливо. Не можеше да се предугади накъде ще се съборят.

После отстъпихме на кърмата и се огледахме. Палубата бе осеяна с дъски, трески, парчета дърво. Мачтите се издигаха над този хаос като огромни дървета над непроходим гъстак. Между отломките бавно, лениво се движеше нещо белезникаво, нещо подобно на мръсна мъгла. Димът от невидимото пожарище отново почна да си пробива път нагоре, влачейки се като гъст отровен облак в долина, задръстена от сухи дървета. Лениви кълбенца вече почнаха да се вият над купчината трески. Тук-таме се виждаха късове дърво, щръкнали като стълбове. Част от околомачтовата преградка, изтръгната от мястото й, беше пробила фоксейла и през дупката на това отвратително мръсно платно прозираше възхитително синьо късче небе. Няколко взаимно свързани дъски бяха паднали върху релинга и единият им край стърчеше отвъд борда като стълба към празнотата, водеща над дълбокото море към смъртта; тези дъски сякаш ни призоваваха тозчас да минем по тях и сложим край на глупавите си грижи. И през всичкото време нещо незримо — въздухът, небето или някакъв призрак — викаше кораба.

Един от нас се сети да погледне зад борда и там се оказа кормчията, скочил инстинктивно във водата, а сега бързащ да се върне при нас. Той викаше и плуваше с ловкостта на тритон, без да изостава от кораба. Хвърлихме му въже и го измъкнахме горе мокър и изплашен. Капитанът остави щурвала и застана настрана; облегнал лакът на релинга и подпрял глава, той замислено гледаше към морето. Всеки от нас се питаше: „Какво ще стане по-нататък?“. Аз си мислех: „Това вече не е шега. Това е нещо сериозно. Бих искал да зная какво ще се случи…“ О, младост!