Докато смъртта ни раздели

Тя ми се беше усмихнала и представила. Венке Андресен, бе произнесла, а лицето й доби неясни, размазани черти. Някъде в далечината едно момче бе извикало името ми с ясен и чист детски глас, после дотича до мен, стискайки футболна топка под едната си мишница, в къси панталонки, започнали да му отесняват. Томас?… Не, това бе… Роар. Бях се опитал да задържа усмивката й в съзнанието си, усмивка като полумесец, килнат леко на една страна и понащърбен в единия си крайчец, бях се опитал да стана и… и… се… събудих.

Изтърколих се от леглото на пода. Протегнах слепешком ръка и взех будилника от нощното шкафче. Погледнах циферблата. Минаваше дванайсет. Бях забравил да го наглася да ме събуди. А ако някой междувременно е звънил в кантората ми? Някой, който иска да открия пудела му, да му намеря пералнята или ланския сняг.

В устата си усещах вкуса на гниещо сено. Колко чаши бира бях изпил? Шест или седем? Течността бълбукаше в стомаха ми и знаех, че ми предстои проблем с миенето на зъбите. За да се свестя, ще ми е нужно по-настойчиво разтърсване, отколкото сепването от сънуван сън.

Отидох почти пипнешком в банята и пуснах докрай студената и топлата вода. Насапунисах се бавно от косата до пръстите на краката и се подложих под душа със затворени очи, оставяйки водата да ме масажира със силни струи. Целта ми беше да стоя, докато изтече топлата вода в бойлера. След двете минути под студената вода аз се почувствах достатъчно разсънен, за да затворя крана. Стоплих се отново и направих бърза комбинация от отпускащи тялото йога упражнения и няколко серии за оправяне на стомаха и шията. После отидох в кухнята.

Тази сутрин имах нужда от чай. Лек чай с много захар, много повече от една чаша. Имах нужда от тънки сандвичи с едри резенчета сочни краставици и домати. И още чай. С още много захар.

Когато часовникът показа повече от два часа следобед, аз се почувствах готов да седна в автомобила.

Стигнах до кантората и изгасих лампата, която бях оставил да свети предишния ден. После останах да седя в полумрака, взирайки се в стената, която сумракът бе оцветил в сиво-зелено.

Навън беше месец март. Скоро щеше да дойде пролетта. Всички снегове в нашите души би трябвало да се стопят, а пролетта щеше да се настани в нас като изпълнена с желание жена, като смееща се жена… жена, чиято коса не бе нито…

Мислех си за Юнас Андресен и за това, което ми бе разказал. Мислех си за Венке Андресен и за това, което тя ми беше разказвала. И си мислех, че нито един брак не прилича на друг, това важи даже и за партньорите в един и същи брак. Защото нито един човек не изживява нищо така, както го изживява другият. Венке и Юнас ми бяха разказали всеки своята история за два различни брака и две различни истории за изневяра.

Това беше игра, в която няма победител. И двамата бяха загубили. А по една или друга случайност те ме бяха вмъкнали в играта като съдия, като рефер или бог знае какво.