Елегантността на таралежа

Но да се върнем на последната новина.

— Той уволни баронесата и всички останали.

Мануела не крие възторга си. Напускайки Париж, Ана Артенс се заклела на Виолет Грьолие, че ще я препоръча на новия собственик. Господин Озу, отнасящ се с респект към желанията на вдовицата, на която купуваше имота и разбиваше сърцето, се съгласил да се срещне с протежетата й и да разговаря с тях. Двамата Грьолие, с препоръките на Ана Артенс, можеха да намерят прекрасно място в добър дом. Но Виолет лудо се надявала, че ще остане там, където според собствените й думи прекарала най-хубавите си години.

— Да замина е все едно да умра — казала тя на Мануела. — Не говоря за вас, мила. Вие ще трябва да се примирите.

— Ще се примиря друг път — казва Мануела, която откак по мой съвет прочете „Отнесени от вихъра“, се изживява като Скарлет от Аржантьой. — Тя си отива, а аз оставам!

— Господин Озу ви е взел на работа?

— Представяте ли си, той ме взима на работа за дванайсет часа и ще ми плаща като на принцеса.

— Дванайсет часа! — казвам аз. — И какво ще правите?

— Ще напусна госпожа Палиер — отговаря тя въодушевено, — ще напусна госпожа Палиер.

И тъй като с истински хубавите неща може да се прекалява, тя казва за трети път:

— Ще напусна госпожа Палиер.

Няколко минути мълчаливо се наслаждаваме на този водопад от добри дела.

— Ще направя чай — казвам, прекъсвайки блаженството ни. — Бял чай, за да отпразнуваме събитието.

— О, забравих — казва Мануела, — донесох ви това.

И тя изважда от чантата си торбичка от кремава коприна.

Развързвам синята кадифена панделка. Вътре като мрачни диаманти блестят бонбони от черен шоколад.

— Ще ми плаща двайсет и две евро на час — казва Мануела, докато подрежда чашите, и сяда отново, след като любезно е помолила Леон да отиде да се поразходи. — Двайсет и две евро! Представяте ли си? Другите ми плащаха осем, десет, единайсет! Оная фукня Палиер ми плаща по осем евро и хвърля мръсните си гащи под леглото.

— Той също може би забравя гащите си под леглото — казвам аз усмихната.

— О, той не е такъв — казва Мануела и внезапно се замисля. — Надявам се, че ще се справя във всеки случай. Защото горе има много странни неща, знаете ли. Всички тези бонзи, дето трябва да се поливат и пръскат.

Мануела говори за бонзаите на господин Озу. Доста високи, с източени форми и без измъчения вид, който обикновено създава неприятно впечатление, те ми се сториха, докато ги пренасяха във входа, сякаш идваха от друг век, а шумолящите им листа създаваха беглото видение на далечна гора.

— Никога не съм си мислела, че дизайнерите правят така. Всичко чупят и всичко преправят.

За Мануела дизайнерът е призрачно същество, което подрежда възглавнички по скъпи канапета и отстъпва две крачки назад, за да види ефекта.

— Къртят стени с чук — беше ми казала преди една седмица задъхана, преди да се втурне по стълбите с огромна метла в ръка. — Много е хубаво сега. Бих искала да го видите.

— Как се казват котките му? — питам, за да я отвлека и да избия от ума й тази опасна идея.

— О, те са великолепни! — казва тя, гледайки Леон със съжаление. — Слаби са и вървят безшумно, ей така.

Ръката й прави странен вълнообразен жест.

— Знаете ли им имената? — питам отново.

— Женската се казва Кити, но не запомних името на мъжкия.

Капка студена пот се спуска по гръбначния ми стълб с рекордна скорост.

— Да не е Левин? — подсказвам аз.

— Да — казва ми тя. — Точно така. Левин. Откъде знаете?

Тя смръщва вежди.

— Нали не е оня революционер?

— Не — казвам аз. — Революционерът е Ленин. Левин е герой от един велик руски роман. Кити е жената, която обича.

— Той смени всички врати — казва Мануела, която великите руски романи интересуват умерено. — Сега се плъзгат. И да ви кажа право, така е много по-практично. Питам се защо не ги правят така. Печели се място и не е толкова шумно.

Колко е вярно. Още един път Мануела прави онзи умел синтез, от който винаги се възхищавам. Но тази безобидна забележка буди у мен и едно прелестно усещане, дължащо се на други причини.