Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
— Ще напусна госпожа Палиер.
Няколко минути мълчаливо се наслаждаваме на този водопад от добри дела.
— Ще направя чай — казвам, прекъсвайки блаженството ни. — Бял чай, за да отпразнуваме събитието.
— О, забравих — казва Мануела, — донесох ви това.
И тя изважда от чантата си торбичка от кремава коприна.
Развързвам синята кадифена панделка. Вътре като мрачни диаманти блестят бонбони от черен шоколад.
— Ще ми плаща двайсет и две евро на час — казва Мануела, докато подрежда чашите, и сяда отново, след като любезно е помолила Леон да отиде да се поразходи. — Двайсет и две евро! Представяте ли си? Другите ми плащаха осем, десет, единайсет! Оная фукня Палиер ми плаща по осем евро и хвърля мръсните си гащи под леглото.
— Той също може би забравя гащите си под леглото — казвам аз усмихната.
— О, той не е такъв — казва Мануела и внезапно се замисля. — Надявам се, че ще се справя във всеки случай. Защото горе има много странни неща, знаете ли. Всички тези бонзи, дето трябва да се поливат и пръскат.
Мануела говори за бонзаите на господин Озу. Доста високи, с източени форми и без измъчения вид, който обикновено създава неприятно впечатление, те ми се сториха, докато ги пренасяха във входа, сякаш идваха от друг век, а шумолящите им листа създаваха беглото видение на далечна гора.
— Никога не съм си мислела, че дизайнерите правят така. Всичко чупят и всичко преправят.
За Мануела дизайнерът е призрачно същество, което подрежда възглавнички по скъпи канапета и отстъпва две крачки назад, за да види ефекта.
— Къртят стени с чук — беше ми казала преди една седмица задъхана, преди да се втурне по стълбите с огромна метла в ръка. — Много е хубаво сега. Бих искала да го видите.
— Как се казват котките му? — питам, за да я отвлека и да избия от ума й тази опасна идея.
— О, те са великолепни! — казва тя, гледайки Леон със съжаление. — Слаби са и вървят безшумно, ей така.
Ръката й прави странен вълнообразен жест.
— Знаете ли им имената? — питам отново.
— Женската се казва Кити, но не запомних името на мъжкия.
Капка студена пот се спуска по гръбначния ми стълб с рекордна скорост.
— Да не е Левин? — подсказвам аз.
— Да — казва ми тя. — Точно така. Левин. Откъде знаете?
Тя смръщва вежди.
— Нали не е оня революционер?
— Не — казвам аз. — Революционерът е Ленин. Левин е герой от един велик руски роман. Кити е жената, която обича.
— Той смени всички врати — казва Мануела, която великите руски романи интересуват умерено. — Сега се плъзгат. И да ви кажа право, така е много по-практично. Питам се защо не ги правят така. Печели се място и не е толкова шумно.
Колко е вярно. Още един път Мануела прави онзи умел синтез, от който винаги се възхищавам. Но тази безобидна забележка буди у мен и едно прелестно усещане, дължащо се на други причини.
4
Разрив и непрекъснатост
Две причини, също свързани с филмите на Озу.
Първата е в самите плъзгащи се врати. Още в първия филм, Вкусът на ориза със зелен чай, бях омаяна от японското жизнено пространство и от плъзгащите се врати, които отказват да прогонват пространството и леко се плъзгат по невидими релси. Защото когато отворим врата, ние преобразуваме помещенията по много еснафски начин. Нарушаваме целостта на простора и създаваме пукнатина, неуместна поради лошите си пропорции. Ако размислим, няма нищо по-грозно от отворената врата: в стаята, където се намира, тя представлява разрив, провинциално и паразитно допълнение, нарушава единството на пространството. В съседното помещение тя предизвиква хлътване, зейнала пукнатина, при това безсмислена, залутана насред част от стена, която би предпочела да остане цяла. И в двата случая тя нарушава простора без никаква полза освен свободата да се движим, която обаче може да се получи и по много други начини. Плъзгащата врата избягва препятствията и увеличава пространството. Без да промени равновесието му, тя позволява то да се преобрази. Когато се отвори, двете помещения общуват, без да си пречат. Когато се затвори, тя връща на всяко от тях неговата цялост. Разделянето и събирането се извършват без насилие. Животът е спокойна разходка, докато при нас тя прилича на продължителна поредица от взломове.
— Истина е — казвам аз на Мануела. — По-практично е и не е толкова брутално.
Втората причина идва от една мисловна асоциация, която от плъзгащите се врати ме доведе до краката на жените. Във филмите на Озу не могат да се преброят кадрите, в които някой актьор дръпва вратата, влиза вкъщи и се събува. Жените имат особен талант за тези последователни действия. Те влизат, плъзват вратата покрай стената, правят няколко ситни стъпки, които ги отвеждат до по-издигнатото пространство, където са разположени стаите за живеене, като събуват, без да се навеждат, обувки без връзки, и с плавно и грациозно движение на краката се завъртат и изкачват на подиума заднишком. Полите им леко се издуват, сгъването на коляното, необходимо, за да се изкачат, е енергично и точно, тялото с лекота следва това полузавъртане на стъпалата, което продължава със странно спънато ходене, сякаш глезените им са вързани. Но докато обикновено възпрепятстваните жестове създават чувство за принуда, малките стъпки, раздвижени от необясним ритъм, превръщат стъпалата на вървящите жени в произведения на изкуството.