Елегантността на таралежа

Може би, за да достигнеш до тази красота на езика, която граматиката разкрива, трябва да изпаднеш в някакво особено състояние на съзнанието? Лично аз мисля, че го достигам без усилие. Когато бях на две години и слушах как говорят възрастните, изведнъж разбрах как е направен езикът. Уроците по граматика за мен винаги са били по-късни синтези и може би терминологични уточнения. Дали могат да се научат добре да говорят и пишат децата, като се занимават с граматика, ако не са имали онова просветление, което имах аз? Не знам. Междувременно всички госпожи Мегр на земята би трябвало по-скоро да се запитат кое музикално парче да пуснат на учениците си, за да изпаднат в граматичен възторг.

Та значи казах на госпожа Мегр: „Изобщо не е така, това, което казвате, е ограничено“. В класа настъпи пълна тишина, защото обикновено аз не си отварям устата и защото възразих на даскалицата. Тя ме погледна с изненада, после се намуси като всички даскали, когато усетят, че задухва северен вятър и че кроткият им урок за прилагателното епитет може да се превърне в съд над педагогическите им методи. „А вие какво ще кажете, госпожице Жос?“, попита тя кисело. Всички стаиха дъха си. Ако отличничката на класа не е доволна, това е лошо за преподавателското тяло, най-вече когато то е шишкаво. Следователно сутринта предлагаше трилър и гладиаторски игри на една и съща цена: всички чакаха изхода от двубоя, който, надяваха се, щеше да бъде кръвопролитен.

„Ами — казах аз — когато четем Якобсон, става ясно, че граматиката е цел, а не обикновен учебен предмет: тя е достъп до красотата на езика, а не някаква цака, която служи да се справяш добре в обществото“. „Цака! Цака — повтаряше тя с облещени очи. — За госпожица Жос граматиката е цака!“.