Елегантността на таралежа

Ако сервираш на дама, която ти е враг,

сладкиши от Ладюре,

не мисли,

че ще успееш да видиш

отвъд

Господинът, който е купил апартамента на Артенс, е японец! Казва се Какуро Озу! Ама че късмет, защо това се случи точно преди да умра! Дванайсет и половина години, прекарани в културна нищета, и точно когато идва един японец, аз трябва да си отида от този свят… Наистина е много несправедливо.

Но поне виждам положителната страна на нещата: той е тук и на всичко отгоре вчера водихме много интересен разговор. Първо, трябва да кажа, че всички в нашия дом са абсолютно луди по господин Озу. Мама говори само за това, татко като никога я слуша, а обикновено мисли за други неща, докато тя плещи за дребните случки в кооперацията. Коломб ми сви учебника по японски, а госпожа Дьо Броли дойде да пие чай вкъщи — нещо невписано в аналите на улица „Грьонел“ №7. Ние живеем на петия етаж точно над бившия апартамент на Артенс, където напоследък имаше ремонт — ама направо гигантски ремонт! Ясно беше, че господин Озу е решил да смени всичко, и всички умираха от желание да видят промените. В света на изкопаемите и най-малкото хлъзване на камъче по скалата може да предизвика серийни сърдечни кризи — а какво да кажем, когато някой взривява планината! С една дума, госпожа Дьо Броли умираше от желание да хвърли едно око на четвъртия етаж и успя да накара мама да я покани, когато я срещна миналата седмица във входа. И знаете ли под какъв претекст? Наистина е смешно. Госпожа Дьо Броли е жена на господин Дьо Броли, държавният съветник, който живее на първия етаж и влезе в Държавния съвет при Жискар. Той е такъв консерватор, че не поздравява разведените. Коломб го нарича дърт фашага, защото никога нищо не е прочела за френската десница, а татко го смята за съвършен образец на склероза на политическите идеи. Жена му е като него: костюм, перлена огърлица, стиснати устни и сюрия внуци, всички на име Грегоар или Мари. До този момент тя едва-едва поздравяваше мама (която е социалистка, боядисва си косата и носи остри обувки). Но миналата седмица скочи върху нас, като че ли животът й зависеше от това. Бяхме във входа, връщахме се от пазар и мама беше в много хубаво настроение, защото беше намерила ленена покривка за двеста и четирийсет евро. Помислих си, че имам слухови халюцинации. След обичайните „добър ден, госпожо“ госпожа Дьо Броли каза на мама: „Искам да ви попитам нещо“. Предполагам, че само от тези думи устата я беше заболяла. „Моля ви“, каза мама с усмивка (заради покривката и антидепресантите). „Моята снаха, жената на Етиен, не е много добре и мисля, че трябва да се подложи на терапия“. „Така ли?“, каза мама и се усмихна още по-широко. „Ами да, знаете ли, нещо като психоанализа“. Госпожа Дьо Броли приличаше на охлюв, загубен в пясъците на Сахара, но все пак се държеше. „Да, разбирам“, каза мама. „И с какво мога да ви помогна, скъпа госпожо?“. „Ами подразбрах, че вие добре познавате този вид… как да кажа… този вид подход… и бих искала да го обсъдя с вас, това е“. Мама не можеше да се нарадва на късмета си: ленена покривка, перспективата да изложи всичките си познания по психоанализа и госпожа Дьо Броли, която я прелъстяваше като Саломе със седемте воала, — о, какъв прекрасен ден! Тя знаеше много добре, че в деня, когато семейство Дьо Броли проявят действително интерес към психоанализата, голистите ще запеят „Интернационала“ и че внезапният й успех означаваше единствено „площадката на петия е непосредствено над четвъртия“. Но реши да прояви великодушие и да покаже на госпожа Дьо Броли колко е добра и колко широки са възгледите на социалистите — ала като предварително я подложи на лек тормоз. „Разбира се, на драго сърце, скъпа госпожо. Искате ли да мина някоя вечер у вас, за да поговорим“. Госпожа Дьо Броли я погледна, сякаш имаше запек, не беше предвидила тоя номер, но много бързо се съвзе и като светска дама каза: „Не, не, не искам да ви карам да слизате, аз ще се кача при вас“. Мама беше напълно задоволена и не настоя. „Добре тогава, днес следобед съм вкъщи, елате на чаша чай към седемнайсет часа“.