Елегантността на таралежа

А после се случи нещо. Нямате си представа колко тъжен беше този ден. С Какуро слязохме заедно към пет часа в апартамента на госпожа Мишел (искам да кажа — на Рьоне), защото той искаше да вземе дрехи и да ги отнесе в моргата. Той позвъни и попита мама дали може да говори с мен. Но аз бях отгатнала, че е той: вече бях пред вратата. Разбира се, че исках да го придружа. Качихме се двамата на асансьора, без да говорим. Той изглеждаше много уморен, по-уморен, отколкото тъжен, и аз си казах: така се изписва страданието върху мъдрите лица. Не се афишира, а създава впечатление за голяма умора. Дали и аз изглеждам уморена?

Слязохме в портиерната с Какуро. Но докато пресичахме двора, внезапно и двамата спряхме: някой свиреше на пиано и се чуваше ясно какво свири. Май беше от Сати, така си мисля, но не съм сигурна (във всеки случай беше нещо класическо).

Нямам истински дълбока мисъл по този повод. Впрочем, как да ти хрумне дълбока мисъл, когато сродната ти душа почива в хладилника на болницата? Но знам, че и двамата внезапно спряхме, въздъхнахме дълбоко и застанахме под топлите лъчи на слънцето, заслушани в музиката, идваща отгоре. „Мисля, че Рьоне щеше да хареса този момент“, каза Какуро. И постояхме още няколко минути, погълнати от музиката. Бях съгласна с него. Но защо?

Като си мислех за това тази вечер със смазано сърце и стомах, си казах, че в крайна сметка животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото. Сякаш нотите на музиката са скоба във времето, прекъсване, едно другаде тук, едно винаги в никога. Да, това е. Едно винаги в никога.