Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
Когато ние, западняците, крачим, се опитваме — защото културата ни го изисква — да възстановим чрез продължителността на едно движение, което възприемаме за непрекъснато, онова, което според нас е същността на живота: ефикасността без препятствия, плавното изпълнение, изобразяващо поради липсата на разрив жизнения порив, чрез който всичко се постига. Ловуващият гепард е нашата западна норма: всичките му жестове се сливат хармонично, не можеш да ги различиш един от друг и бягането на голямата дива котка ни се струва едно-единствено и продължително движение, символизиращо дълбокото съвършенство на живота. Но когато японските жени нарушават със ситните си насечени стъпки мощното разгръщане на естественото движение, макар че би трябвало да изпитаме онова мъчително чувство, което овладява душата при гледката на насилената природа, то обратно, у нас се поражда странно блаженство, сякаш разривът предизвиква възторга, а песъчинката — красотата. Чрез това нарушение на свещения ритъм на живота, чрез този възпрепятстван ход, чрез съвършенството, родено от принудата, ние достигаме до парадигмата на Изкуството.
И тогава, изхвърлено вън от природата, която би искала то да е непрекъснато, и превърнало се поради прекъснатостта си в отрицание и забележителност, движението става естетическа творба.
Защото Изкуството е животът, но с друг ритъм.
Дълбока мисъл №10
Граматиката
пласт на съзнанието,
който води до красотата
Обикновено сутрин винаги си оставям малко време, за да послушам музика в стаята си. Музиката играе голяма роля в живота ми. Тя ми позволява да понасям… ами… онова, което трябва да понасям: сестра ми, мама, колежа, Ашил Гран-Ферне и т.н. Музиката не е само удоволствие за ухото, както кулинарното изкуство за небцето или живописта за очите. Ако си пусна някое музикално парче сутрин, то това не е много оригинално, но пък дава тон на целия ми ден. Много е просто и същевременно е малко сложно за обяснение: мисля, че можем да избираме настроенията си, защото имаме многопластово съзнание и начин да проникнем в тези пластове. Например, за да напиша дълбока мисъл, трябва да се разположа в много специален пласт, в противен случай идеите и думите не идват. Трябва да забравя за себе си и същевременно да бъда супер съсредоточена. Но това не е въпрос на „воля“, а механизъм, който можеш да задействаш или не, както когато си почесваш носа или правиш кълбо назад. А най-добрият начин да задействаш този механизъм е някое кратко музикално парче. Например, когато искам да се отпусна, слагам нещо, което да ми внуши резервирано настроение, сякаш нещата не ме засягат наистина, а ги гледам все едно гледам филм, някакво „отдалечено“ съзнание. Обикновено за този пласт използвам джаз или Дайър Стрейтс (да живее mp3) — въздействието е по-продължително, но трябва да изчакаш началото му.
Та тази сутрин си слушах Глен Милър, преди да тръгна за колежа. Вероятно не беше минало достатъчно време, защото когато се случи оня инцидент, имах час по френски с госпожа Мегр24 (която е жив антоним, толкова е шишкава). Освен това се облича в розово. Обожавам розовото, според мен с този цвят се отнасят несправедливо, смятат, че е за бебета или за силно гримирани жени, а всъщност розовото е много изискан и нежен цвят и често се среща в японската поезия. Но розовото на госпожа Мегр напомня конфитюр и прасета. С една дума, тази сутрин имах, час по френски с нея. Само по себе си това е кошмар, френският с госпожа Мегр се свежда до дълга поредица от технически упражнения, независимо дали се занимаваме с граматика, или четем текстове. За нея текстът като че ли е бил написан, за да можем да установим героите, повествователя, топосите, перипетиите, времето на разказа и т.н. Мисля, че на нея никога не й е дошло на ум, че текстът е написан преди всичко за да бъде прочетен и да предизвика чувства у читателя. Можете ли да си представите, че тя никога не ни е задавала въпроса „харесвате ли този текст/тази книга“, а всъщност това е единственият въпрос, който може да даде някакъв смисъл на изучаването на повествователните гледни точки или на конструкцията на разказа… Да не говорим за факта, че учениците от средния курс са по-отворени към литературата, отколкото тези в горния курс или студентите. Обяснявам: на нашата възраст, стига само да ни говори за нещо със страст и като докосне подходящите струни (тези на любовта, бунта, жаждата за нещо ново и т.н.), човек има всички шансове да успее. Нашият учител по история господин Лермит за два часа успя да ни увлече, като ни показа снимки на хора с отрязани ръце и устни, защото са нарушили закона на Корана, понеже са извършили кражба или са пушили. Но той не го направи в стила на филмите на ужасите. Бяхме потресени и слушахме внимателно следващия урок, който ни предупреждаваше за безумието на хората и по-специално на исляма. И ако госпожа Мегр си беше направила труда да ни прочете развълнувано някои стихове на Расин (Нима е възможно да мръкне и съмне,/ без Тит Береника отново да зърне?25), тя щеше да види, че обикновеният тийнейджър е напълно узрял за любовната трагедия. В горния курс е по-трудно: вече се усеща наближаването на зрялата възраст, вече всички са наясно с нравите на възрастните и се питат каква роля и какво място ще заемат в пиесата и освен това нещо вече се е изкофтило, аквариумът не е много далеч.
24
От maigre (фр.) — слаб, кльощав. — Б.пр.
25
Стиховете преведе Г. Борисов. — Б.ред.