Проклятието на черната луна

– Може би за Фае е просто физически акт, може би за някои хора също, но не и за мен.

– Защото сексът е бил толкова поразителен в краткия ти живот? Или защото си имала любовници, които са карали тялото ти да гори и са подпалвали душата ти? – присмя се той.

Вдигнах по-високо брадичка.

– Може да не съм изпитвала точно това все още, но ще го изпитам един ден.

– Ще ти го дам сега. Екстаз, за който би умряла, но аз няма да го допусна. Ще спра, преди това да се случи.

Думите му ме смразиха. Той беше просто поредният вампир, обещаващ да спре, преди да пресуши последните капки кръв, които поддържат сърцето ми да бие.

– Забрави, В’лане! Съжалявам, че те повиках! Ще се погрижа сама за нещата. Не ми трябваш ти или някой друг – отворих вратата на колата.

Той я затръшна толкова бързо, че едва не загубих един пръст. Стреснах се от внезапната му ярост. Той ме избута върху вайпъра и докосна лицето ми. Очите му бяха остри като бръсначи, враждебни. Пръстите му бяха леки като перце.

– Кой те насини?

– Бих се с други Шийте зрящи. Спри да ме натискаш!

Той проследи с пръст скулата ми и болката изчезна. Спусна ръка към ребрата ми и болката вече не ме прорязваше с всеки дъх. Когато плъзна длан по бедрото ми, усетих как кръвоизливът се оттича от контузията. Притисна крака към моите и пищялките ми вече не бяха натъртени. Плътта ми гореше в дирята на докосването му.

Той отпусна глава напред, устните му бяха близо до моите.

– Предложи ми нещо в замяна на това, което искаш от мен, МакКайла! Аз съм принц, а ние имаме гордост – докосването му беше леко, но усещах сковаността в тялото му и знаех, че съм го притиснала до предела.

В Дълбокия Юг разбираме гордостта. Някога сме загубили всичко, но, ей Богу, сме успели да се задържим за нашата гордост. Струпали сме гориво в нея, наклали сме я високо като крематориум. И понякога се принасяме в жертва заради нея.

– Знам как Книгата се движи наоколо. Не съм казала на никого – тялото на В’лане, долепено до моето, беше като откачени врати в ума ми, които ми показваха стаи, които беше по-добре да не знам, че съществуват.

Устните му забърсаха бузата ми и потреперих.

– Баронс не знае?

Поклатих глава и я обърнах. Устните му се преместиха до ухото ми.

– Не. Но ще кажа на теб.

– И няма да кажеш на Баронс? Ще бъде нашата тайна?

– Не. Имам предвид – да. В този ред – мразя, когато хората трупат въпросите един върху друг. Устата му беше огън върху кожата ми.

– Кажи го!

– Няма да кажа на Баронс и това ще бъде нашата тайна – нямаше загуба тук. Не бях планирала да му кажа и без това.

В’лане се усмихна.

– Имаме сделка. Кажи ми!

– След като ми помогнеш.

– Сега, МакКайла, или отиваш сама. Ако ще придружавам Нул сред стените на Шийте зрящите, искам плащането в аванс – нямаше място за пазарене в гласа му.

Мразех да се разделям с асата в ръкава си, но ако трябваше да дам на В’лане частица информация, която предпочитах да не му давам, за да предотвратя Роуина да се нахвърля върху гърба ми всеки път, щом го обърнех, така да бъде! Не можех да се пазя от всички опасности в града. Фае бяха достатъчно лоши, но поне можех да ги виждам, когато идват. Слугите на Роуина бяха напълно нормално изглеждащи хора, които можеха да ме доближат твърде много, преди дори да разбера, че съм в опасност. Докато инстинктите ми да се нахвърля върху Фае бяха силни, инстинктите ми да нападна човек не бяха и не исках да стават по-добри. Хората не бяха мой враг. Трябваше да пратя на Роуина и нейните Шийте зрящи едно голямо съобщение „Назад!“ и В’лане беше идеалният куриер.