Тайните на Марсилия

Председателят хвана ръцете ѝ и промълви с бащинска нежност:

– Мило дете, разбирам всичко. Ролята ми в това дело бе тежка. Днес съм отчаян, че не мога да ви кажа: "Не се бойте, властта да отменя позорния стълб е в мои ръце и вие няма да бъдете вързана на него с осъдения".

– Значи публичното наказание ще бъде скоро – сломено въздъхна свещеникът. – И дори не сте в състояние да отложите този мъчителен спектакъл...

Председателят се изправи.

– Министърът на правосъдието може да го отложи по молба на главния прокурор. Искате ли да стане в последните дни на декември? Бих бил щастлив да докажа съчувствието и благоразположението си към вас.

– Да, да! – пламенно възкликна Бланш. – Отдалечете колкото е възможно повече този ужасен ден... Това ще ми даде повече сили.

Абат Шастание знаеше за плановете на Мариус и реши, че трябва да се оттегли, без да настоява повече пред обещанието на председателя. Присъедини се към благодарностите на Бланш за помощта, която им се оказваше.

– Добре, разбрахме се – заяви председателят. – Ще настоявам и, убеден съм, ще получа отлагане на присъдата с четири месеца... Дотогава бъдете спокойна, госпожице. Надявайте се, може би провидението ще изпрати някакво облекчение на страданията ви.

Двамата просители излязоха. Фин ги забеляза и дотича при тях.

– Е, какво стана? – задъхана попита тя.

– Както ви казвах, председателят не може да отмени изпълнението на присъдата.

Цветарката пребледня.

– Но обеща да се намеси и да отложи присъдата – побърза да добави старият свещеник. – Имате на разположение четири месеца, през които да работите за спасението на затворника.

Мариус неволно се бе приближил към групата. Пустата и безмълвна улица изглеждаше бяла под знойното южно слънце. Между напуканите павета бе поникнала трева. Самотно мършаво куче бродеше в тясната ивица сянка, която хвърляха къщите. Когато младежът чу думите на абата, направи енергична крачка към него и стисна развълнувано ръцете му.

– Ах, отче – гласът му трепереше от вълнение, – вие ми възвръщате надеждата и вярата. От вчера бях започнал да се съмнявам, че има Бог. Как да ви се отблагодаря, как да изразя признателността си? Смелостта ми се възвърна. Сигурен съм, че ще спася брат си.

Бланш бе свела глава при появяването на Мариус. Силна руменина бе заляла бузите ѝ. Стоеше смутена и объркана от присъствието на този младеж, който знаеше за клетвонарушението и когото заедно с чичо си бе довела до отчаяние. Мариус, чиято бурна радост бе поутихнала, съжали, че се е приближил. Скръбният вид на госпожица Дьо Казалис му вдъхваше съжаление.

– Брат ми наистина е виновен – заяви той. – Бихте ли му простили, както ви прощавам аз?

Не можеше да намери повече думи. Би искал да ѝ говори за детето, за съдбата, която очакваше бедното същество, да ѝ го поиска от името на Филип. Но тя бе толкова съсипана, че не посмя да я измъчва повече.

Фин почувства, че с Мариус става нещо. И докато той вървеше напред с абат Шастание, прошепна бързо на Бланш: