Тайните на Марсилия

Вървеше по алеята сломен, с блуждаещ поглед, когато срещна Фин. Беше седем часът сутринта. Цветарката, облечена празнично, държеше малка пътна чанта в ръка и се усмихваше. Имаше решителен вид.

– Накъде сте тръгнали така? – попита той изненадан.

– Отивам в Марсилия.

Младежът я погледна с учудване. Погледът му беше изпитателен.

– Засега не мога нищо да ви кажа – продължи тя. – Имам план, но се страхувам да не се провали. Ще се върна тази вечер... Хайде, не се отчайвайте!

Мариус придружи Фин до дилижанса. Дълго гледа след потеглящата кола: отнасяше последната му надежда и щеше да му донесе или тревога, или радост.

През целия ден обикаля около пристигащите коли. Трябваше да пристигне последният дилижанс, а Фин още не се бе появила. Младият мъж, измъчван от нетърпение, ходеше нервно напред-назад. Трепереше от страх да не би цветарката да се завърне едва на другия ден. Беше в пълно неведение за резултата от нейния опит, затова страхът му да прекара цяла нощ в безпокойство и несигурност бе огромен. Разхождаше се трескаво по главната улица, обзет от някакъв кошмар.

Най-после забеляза на площад "Ротонд" пристигащия дили-жанс. Когато до него достигна трополенето на колелата по паважа, сърцето му заби силно. Подпря се на едно дърво, като наблюдаваше слизащите един по един пътници.

Внезапно някаква сила го прикова на място. Почти срещу него, от вратата на дилижанса изникна високият силует на абат Шастание с бледото му и тъжно лице. Абатът стъпи на тротоара, след което помогна на някаква млада жена да слезе. Това беше Бланш дьо Казалис.

След нея пъргаво скочи Фин. Лицето ѝ бе озарено от лъчезарна усмивка.

Двамата пътници, водени от цветарката, се отправиха към хотел "Дьо Пренс". Смаян, без нищо да разбира, Мариус ги последва машинално.

Фин не остана повече от десет минути в хотела. Когато излезе, забеляза младия човек и радостно се затича насреща му.

– Успях да ги доведа! – потри доволно ръце тя. – Сега се надявам, че ще направят това, което желая... Утре ще разберем!

И Фин хвана Мариус за ръка и му разказа как бе протекъл денят ѝ.

Предната вечер, когато той изказвал съжалението си, че няма достатъчно време да спечели необходимата сума, цветарката била поразена от думите му; от друга страна, всичките разкази на чичо ѝ доказали, че е почти невъзможно да се намери почтен кредитор. Тогава оставала единствено възможността да спечели време, да се отдалечи възможно най-дълго денят, в който Филип щял да бъде прикован на позорния стълб – присмиващата се и хулеща тълпа всявала най-голям ужас у осъдените.

От този ден планът на девойката бил съставен. Може би с него тя щяла да успее, защото бил извънредно дързък. Смятала да отиде направо у господин Дьо Казалис, да намери племенницата му и да ѝ опише цялата жестокост на картината от позорното наказание на Филип. Решила да я убеди да ѝ помогне. Двете щели да молят депутата да се намеси; ако господин Дьо Казалис не се съгласял да уреди помилване, щяла да се опита поне да издейства отлагане на наказанието.