Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Няколко лихвари се надигнаха и размахаха заплашително юмруци.
– Не сте виждали никога гнева на един почтен човек, така ли? – попита Мариус. – Истината ви дразни и плаши! Свикнали сте на почит, дори сами сте повярвали на уважението, което се отдава на лицемерието ви. Е, добре! Прииска ми се поне веднъж в живота си да получите заслуженото. Затова влязох при вас.
Младият мъж разбра, че ще си изпати, ако продължи. Отдръпна се към вратата, огледа лихварите отвисоко; отново се спря, за да изрече последните гневни думи:
– Зная много добре, че не мога да ви осъдя. Богатството, влиятелността, с която се ползвате, и ловкостта ви правят недосегаеми. Ако от наивност започна да се боря с вас, несъмнено аз ще съм този, който ще бъде смазан. Но поне няма да се упреквам, че не съм изразил омразата си към вас. Бих искал думите ми да могат да дамгосат челата ви. Тълпата ще ви освирка и може би тогава ще се поучите... Поделете си златото! Ако у вас е останала поне мъничко честност, тя ще опари пръстите ви.
Мариус затвори вратата и си тръгна. Когато излезе на улицата, се усмихна тъжно. Виждаше живота с всичките му безчестия и позор и си казваше, че ролята му в него е тази на един Дон Кихот на справедливостта и честността.
17
Мариус разказа приключението си на надзирателя и цветарката, която възкликна:
– И какво постигнахте! Защо се разгневихте? Може би този човек щеше да ви заеме парите.
Понякога упоритостта на жените ги прави по-съобразителни. Така Фин, колкото и почтена да беше, би се направила може би на глуха у Ростан и дори при удобен случай би се възползвала от тайните, чути по волята на случайността.
Ревертега изпитваше неудобство от това, че бе посъветвал Мариус да отиде при банкера.
– Бях ви предупредил, господине: известни са ми слуховете, които се носят за този човек, но смятах, че повечето от тях са клевета. Ако знаех цялата истина, никога нямаше да ви пратя там.
Мариус и Фин прекараха целия следобед в кроене на странни планове, в напразно търсене на средство, с което да се сдобият с петнадесетте хиляди франка, необходими за спасението на Филип.
– Как?! – възкликна младата жена. – Няма ли да намерим в този град поне един човек, който да ни измъкне от това затруднено положение? Няма ли тук богати хора, които дават заеми с разумна лихва? Хайде, чичо, помогнете ни! Посочете ни някого; готова съм да падна на колене пред него...
Ревертега поклащаше глава:
– Е, да, тук има и добри хора, богаташи, които биха ви помогнали. Само че какво право имате да се възползвате от добрината им? Не можете просто така да им поискате пари. Трябва да се обърнете към свещеници, към банкери. Но понеже не можете да дадете никаква солидна гаранция, ще се принудите да почукате на вратите на лихварите... О, познавам стари скъперници, които с радост биха ви хванали в лапите си или биха ви изгонили като опасни просяци.
Фин слушаше чичо си. Всички тези финансови въпроси се объркваха в главата ѝ. Тя беше толкова открита и пряма, че ѝ се струвате съвсем естествено и лесно да се иска и да се получи солидна сума само за два часа. Има милионери, които винаги разполагат с няколко ненужни хилядарки.
Настойчиво се обърна към тъмничаря:
– Хайде, помислете добре. Наистина ли не виждате някого, към когото бихме могли да се обърнем?
Ревертега с вълнение гледаше разтревожената девойка. Как би искал да не рисува бруталната картина на живота пред изпълненото с надежди наивно дете.
– Не, наистина не се сещам за никои... Говорих ви за двама измамници, спечелили непочтено цели състояния. И те като Ростан дават сто франка, за да приберат сто и петдесет само след три месеца.
Надзирателят се поколеба за миг и продължи:
– Искате ли да ви разкажа за един от тези хора. Казва се Ру-мийо, бивш министерски чиновник. Занимаваше се с лов на наследства. В ролята на съветник и приятел той се вмъкваше в семействата, разучаваше терена и поставяше клопки. Безпогрешно надушваше сред тълпата на улицата нерешителния и страхлив човечец, завещал вече наследството си... Омотаваше го в мрежите си, постепенно го привличаше с реверанси и ласкателства, разиграваше цяла комедия в ролята на загрижен като син благодетел... Ах, колко ловък беше! Трябваше да го види човек как умело оплита жертвата си, как печели приятелството на стареца. По този начин елиминираше истинските наследници, племенници и братовчеди, а после сам съставяше ново завещание, според което той ставаше единствен наследник. Всичко това осъществяваше търпеливо, понякога му бяха необходими цели десет години, за да постигне целта си, да доведе докрай делото си; действаше извънредно предпазливо и подмолно, хвърляше се върху плячката едва когато тя спираше пред него запъхтяна, укротена от погледите и ласкателствата му. Приличаше на тигър, преследващ жестоко и безшумно сигурната плячка.