Където злото властва

Предния ден бе говорил по телефона с Гру Братберг, шефката на отдела за разследване на актовете на насилие и престъпленията срещу нравствеността, която му бе непосредствена началничка. Братберг му бе казала, че работното му място не е закрито и чака завръщането му. По пътя към кабинета си Сингсакер застана нащрек от подозрителната тишина в коридорите. Опита се да си спомни дали в тях винаги бе толкова тихо и се изплаши, открил неочаквано колко малко си спомня за това място и за живота си тук. Макар че, ако се замислеше, не бе толкова странно. В годината преди диагнозата и през годината, през която бе в болнични, той бе много разсеян, бе го мъчило виене на свят, образът пред очите му постоянно се бе размазвал и дори бе имал цветни халюцинации. А към това се бе прибавяла и вечната силна болка зад очите, с която не можеше да се справи дори и цяла бутилка „Червен Олборг”.

Стъпил на заетия от кабинетите етаж, той разбра, че всичко е много по-зле, отколкото си бе мислил. Тишината се бе оказала не просто подозрителна, това бе тишината на мястото на убийство. Като че ли всичките кабинети по коридора, преди неговия, бяха празни. Целият етаж бе обезлюден. Най-накрая той влезе в своя и замря с увиснало чене. След това се принуди да се усмихне. Как можеше в такъв ден да излезе от вкъщи, без да се зареди предварително с аквавит? Бе се страхувал от комитета по посрещането, а се бе натъкнал на цял конгрес.

За да го поздравят със завръщането му, в кабинета му се бяха натъпкали отделът за разследване на актовете на насилие и престъпленията срещу нравствеността с целия си личен състав, а също така и всички, които не бяха на дежурство по това време. Докато той стоеше на прага, в коридора се събра тълпа и от другите отдели, криминалистите и пътна полиция. Липсваше единствено самата началничка на полицията Дагмар Евербю, но все пак присъстваше и тя, въпреки че това не се забелязваше. В качеството си на шеф тя бе повече липсваща и от тумора на Сингсакер след операцията. Зевзеците от полицейското управление дори я бяха нарекли: „Призрака, който едва ли още броди”. Благодарение обаче на хора като Гру Братберг този стил на ръководене даваше добри резултати. Сингсакер дори се съмняваше, че щеше да се намери свободно място за Евербю, ако бе решила да се материализира изведнъж. Тя бе дама със сериозно телосложение, а в коридора зад него вече бе станало тясно. Народът някак си се изхитряваше да се промуши покрай него, докато той стоеше и мислеше дали не е срамно за такъв опитен полицай като него да се остави да бъде изненадан. По-лошото обаче бе друго - бяха го трогнали. По време на цялата тази история с операцията, когато със седмици бе лежал в болницата, когато чаршафите бяха попивали литри и литри от потта му, когато медицинските сестри се бяха старали с всички сили да са мили с него, когато бе невъзможно да се откъсне от мисълта за собственото си погребение, в един момент той бе престанал да контролира чувствата си, подчинявайки ги преди на желязната си воля. Старият Уд Сингсакер бе станал чувствителен. Откакто го бяха оперирали, всяка глупост можеше да го докара до сълзи - дори гледайки глупавите лекарски сериали, той плачеше като бебе.