Злочестие [bg]

Двадесетина опортюнисти се надигнаха от множеството. Подобна пряка служба на Епичните беше опасна — достатъчно беше да се намираш в тяхно присъствие, за да те убият — но това беше и единственият начин човек да се издигне в света. Призля ми, щом видях с каква готовност се изправиха някои хора. Мнозинството обаче си остана на колене. Хората бяха прекалено уплашени — или твърде разумни — та да свързват съдбата си с един нов Епичен, който още не е установил пълна власт.

По-късно трябваше да поразпитам Меган още за Зарево. А засега имах план. Нещо като план.

Поех дълбоко дъх и се изправих. Меган ме стрелна с поглед и също стана. Какво правим?, попита тя безшумно.

Това ще ни позволи да преминем през тълпата. Единственият начин да се доберем до Мизи.

Проф стоеше на светещата пътека с ръце зад гърба. Оглеждаше хората в тълпата, изучаваше ги. Обърна се и погледна направо към нас двамата. Нервно преглътнах. Това можеше да е начин да отсее онези, чиято лоялност е прекалено нетрайна. Следващата му стъпка можеше да е да убие онези от нас, които станаха.

Не. Аз познавах Проф. Той си даваше сметка, че ако убие най-нетърпеливите да му служат, в бъдеще ще му е трудно да си намери слуги. Проф беше водач, строител. Дори като Епичен, не би унищожил полезни ресурси, освен ако не ги смяташе за опасни.

Нали?

— Добре — каза Проф. — Добре. Имам задача за всички вас.

Той простря ръце и ми се стори, че усещам нещо да вибрира. Чувството ми беше познато от времето преди няколко месеца, когато носех ръкавиците и използвах силата на Проф.

Дръпнах Меган настрани, когато Проф пусна вълна от сила над тълпата. Въздухът се засука, а целият паркинг зад нас избухна и се превърна в солен прах. Хората падаха с викове сред слягащия се прах.

— Вървете — нареди Проф и махна към останките. — Екзекутирайте оживелите, които не се подчиниха на заповедта ми и се скриха като страхливци.

Ние, двадесетината, скочихме и тръгнахме. Макар падането да беше ранило или убило онези от горните две нива на паркинга, щеше да има и такива, които не са паднали от толкова високо, или са се криели в подземната част.

Проф се обърна и пак почна да оглежда тълпата. Така ние с Меган получихме възможност. Обърнахме се, като използвахме за отправна точка уличната лампа на Мизи. Самата Мизи беше там, с качулка на главата, и се свиваше. Нямах представа откъде е взела качулката. Погледна ни, а аз я поздравих с вдигнати палци.

Без да се помайва, Мизи скочи на крака и дойде при нас. В миг Меган промени лицето ѝ и го превърна в нещо подобно, но неразпознаваемо.

— Меган? — заговорих аз.

— Виждате ли стената ей там? — попита тя. — Онази до рампата към бившия гараж? Когато я стигнем, ще създам двойници. Появят ли се те, падате до стената.

— Разбрано — казах аз, а Мизи кимна.

Отидохме на указаното място — рампа от сол, която внезапно свършваше вляво от нас. Версия на трима ни се отдели и тръгна по рампата. Двойниците имаха същите дрехи и същите фалшиви лица като нас. Трима души от друга реалност, жители на Илдития. Понякога направо ме заболяваше мозъкът да се чудя как става това. Лицата, които Меган ни беше сложила… означаваше ли това, че онези тримата правят същите неща като нас? Версии на нас самите ли бяха, или бяха съвсем различни хора, които някак живееха живот много подобен на нашия?