Злочестие [bg]

— И се превъплъщаваш — подхвърлих аз в опит да звуча окуражително.

— Аха. Освен ако тази, която се връща, не съм аз, а просто копие от друго измерение — подобна, но различна. Дейвид… ами ако момичето, в което ти се влюби, наистина загина в Нюкаго? Ако аз съм един вид самозванка?

Притеглих я по-близо. Не бях сигурен какво да кажа.

— Все се чудя дали следващият път няма да е истинският? — прошепна тя. — Когато ще се върна и ще съм явно различна? Дали ще се преродя с друг цвят на косата? Дали ще се преродя с друг акцент, или с внезапна неприязън към тази и онази храна? Ще разбереш ли тогава веднъж завинаги, че онази, която обичаш, е мъртва?

Повдигнах брадичката ѝ, за да я погледна в очите.

— Ти си изгрев.

Тя вдигна глава.

— Изгрев?

— Аха.

— А не картоф?

— Точно сега — не.

— Не и хипопотам?

— Не. И… чакай малко, кога съм те нарекъл хипопотам?

— Миналата седмица. Беше сънлив.

Искри. Това не го помнех.

— Не — твърдо продължих аз. — Ти си изгрев. Живях десет години, без да виждам изгрева, но през цялото време помнех как изглежда. Преди да загубим дома си, когато татко още имаше работа, един приятел понякога ни пускаше на покрива на един небостъргач сутрин. Имаше страхотна гледка към града и езерото. Гледахме как слънцето се издига.

Усмихнах се. Хубав спомен. Двамата с татко ядем гевреци и се наслаждаваме на утринния хлад. Той винаги се шегуваше по един и същи начин. Вчера исках да гледам слънцето, синко. Обаче не бях готов за него…

Понякога единственото време, което можеше да ми отдели, беше сутрин. Но той винаги го правеше. Ставаше час по-рано отколкото трябваше, при това след като беше работил до късно през нощта. Само за мен.

— Е, ще чуя ли тази славна метафора? — попита Меган. — Тръпна в очакване.

— Добре, гледай сега. Наблюдавам как слънцето изгрява и искам да уловя мига. Никога не успявам. Снимките не вършат работа — изгревът никога не е толкова зрелищен на филм. И накрая осъзнах, че изгревът не е миг. Той е събитие. Не можеш да уловиш изгрева, понеже непрестанно се променя — докато мигнеш, слънцето се мести, облаците се вихрят. Непрестанно е нещо ново.

— Ние не сме миг, Меган, ти и аз. Ние сме събития. Казваш, че може да не си същата, каквато беше преди година? Е, кой е същият? Аз определено не съм. Ние се променяме, като движещите се облаци и изгряващото слънце. Клетките в мен са измрели и са се родили нови. Умът ми се е променил и вече не изпитвам тръпка да убивам Епични като някога. Аз не съм същият Дейвид. И все пак съм.

Погледнах я в очите и вдигнах рамене.

— Щастлив съм, че ти не си същата Меган. Не искам да си същата. Моята Меган е изгрев, вечно се мени, но през цялото време е красива.