Злочестие [bg]

Слязох по тесните стъпала от розов кристал на долния етаж, където беше кухнята — или поне където бяхме сложили котлон и кана вода, заедно с още няколко дребни уреда, захранвани от батериите на единия джип.

— Свърши ли най-сетне с разопаковането? — попита Мизи, която се мотаеше наоколо с каната кафе.

Спрях на долното стъпало.

— Амии… — всъщност не бях свършил.

— Прекалено зает беше да се натискаш, а? Разбираш, че без врати можем да чуем на практика всичко.

— Еее…

— Аха. Ще ми се да имаше правила срещу това членовете на един отряд да стават гаджета и прочие. Проф обаче никога не би направил това, като имаме предвид, че двамата с Тиа бяха нещо.

— Нещо?

— Това е дума, която може би не трябва да казваш — отвърна Мизи и ми подаде чаша кафе. — Ейбрахам искаше да те види.

Оставих кафето и си взех чаша вода. Така и не разбрах защо хората пият това нещо. Имаше вкус на пръст, сварена в кал и залята с мръсотия.

— Пазиш ли още стария ми мобилен? — попитах аз, докато Мизи се качваше по стълбите. — Онзи, който Разрушение счупи?

— Аха, обаче е много натрошен. Запазих го за резервни части.

— Би ли ми го донесла?

Тя кимна. Слязох на приземния етаж, където бяхме складирали повечето си вещи. Ейбрахам беше приклекнал в една от двете стаи, осветен само от екрана на мобилния си — горните два етажа имаха скрити оберлихти и прозорци, но толкова надолу се процеждаше малко светлина. Построили бяхме за Ейбрахам работна маса от каменна сол. Той преглеждаше оръжията на отряда едно по едно и ги почистваше.

Повечето от нас бяха напълно в състояние да свършат тази работа и сами, но… е, имаше нещо успокоително в това да знаеш, че Ейбрахам е одобрил пушката ти. Пък и моята Готшалк не беше проста ловна пушка. С електронно-компресираните магазини, свръхмодерната оптика и електрониката, която се включваше към мобилния ми, аз бих могъл да свърша само най-основното сам. Разликата беше като да слагаш кетчуп на хотдог и да украсяваш торта. Най-добре беше да се остави на експертите.

Ейбрахам ми кимна и махна по посока на торбата си на пода. В нея имаше още вещи.

— Донесох ти нещо, когато ходих до джиповете.

Приближих любопитно и порових в торбата. Измъкнах череп.

Беше изцяло стоманен, а призрачните му гладки контури отразяваха светлината на мобилния. Челюстта липсваше. Отделена беше от черепа при експлозията, убила този мъж. Мъжът, който се наричаше Стоманеното сърце.

Вгледах се в очните кухини. Ако навремето знаех, че има начин Епичните да бъдат върнати, дали щях да настоявам толкова да го убием? Държах черепа и се замислих за баща ми — толкова обнадежден, толкова уверен, че Епичните ще се окажат спасителите на човешкия род, а не разрушителите му. Стоманеното сърце, убиецът на моя баща, представляваше върховното предателство на тази надежда.