Фаворитката на султана

Тя свежда поглед и забелязвам, че сключва ръце в скута си.

– Деца. Ето че стигнахме дотук: слабото място. Но аз, така или иначе, ще съм безплодно дърво, двойно по-мъртва – промълвява най-сетне.

– Не разбирам.

– В Евангелието от Юда има описание на отстъпника от вярата си: човек, който е духовно мъртъв и ще отиде в Огненото езеро. Но за мен това означава много повече. – Вдига поглед от сплетените си пръсти. – Това е моята същност. Аз съм девственица, недокосната и безполезна. Ала винаги съм искала деца.

Нещо у мен се сгърчва на топка.

– Пътувах от Холандия, за да се омъжа за англичанин, когато ме плениха. Помисли, сега можех да съм вече там, в прекрасната си къща в Лондон, омъжена жена с положение, а месец след брака си или малко по-късно щях да очаквам дете.

Дали това не е шансът ми да изпълня задачата си?

– Ако искаш да получиш възможност да създадеш нов живот на този свят, Алис Суон, просто кажи шахада. Ще се отнасят с теб добре, ще бъдеш почитана. Султанът е добър с жените от харема си, животът им никак не е тежък. Има по-голяма вероятност да умреш от скука и прекалено много удобства, отколкото от страх или болка.

– А децата, които са родени в подобен съюз?

– Те са негови и са признати. Роди му син и ще бъдеш високопоставена, може дори да станеш негова официална съпруга.

– Чудесна цел, към която да се стремя. – Тонът ѝ е унил. – И децата остават при майките си?

– Децата тук са високо ценени. Остават в харема, докато пораснат достатъчно, че да бъдат обучени в задълженията си.

– Спирам, но съвестта ме подканя да продължа. – Синовете са високо ценени – поправям се. – Синовете ти предоставят положение в харема, но могат да ти осигурят също ревност и врагове сред останалите жени, а това може да се окаже... опасно.

Изумителните очи се насочват за кратко към лицето ми, после тя отново свежда поглед и съзерцава ръцете си толкова дълго, та съм убеден, че съм провалил всички шансове да я убедя с моята откровеност. Глупак! Порицавам се. За миг ми се е сторило, че нещата се движат в моя полза, но тази ужасна неподвижност у нея ми подсказва примирение. Към нейното мъченичество? Ако се е запътила към смъртта, ще повлече и мен със себе си. Споменът за блаженството, което изпитах при излизането си от затвора по-рано този следобед, ме връхлита, осъзнавам жалката ирония на заблудата си. Бен Хаду е невероятен манипулатор, мисля си. Дипломат, посланик, човек на преговорите. И все пак явно е решил, че няма да се справи със задачата да накара тази жена да приеме друга вяра, по тази причина е предложил мен за това. Представям си какво е казал: "Нус-Нус ще ѝ направи по-добро впечатление от вашия покорен слуга, Ваше Величество. Такъв едър чернокож мъж, който говори добър английски. Нисш обитател на джунглата, издигнат до положението на дворцов слуга, достатъчно образован, за да плени слуха ѝ с поетичните си слова. Как би могла да не повярва на подобен човек? Може дори да ѝ разкаже собствената си история, от която тя няма как да не се трогне". А Исмаил, забравил, че не ме е виждал в продължение на три седмици, докато гних в затвора, отвръща: "Да, поведението му е изискано за абид. Ти си умен мъж, ал-Аттар. Върви веднага да доведеш момчето".