Фаворитката на султана

– Не е ли чисто лицемерие привидно да приема нещо, а със сърцето си да съм убедена в друго? Каква стойност има за религията ви покръстен, чиято вяра не е истинска?

Свивам рамене.

– Нужно е доста лицемерие, за да оцелееш в ежедневието на света, особено в този свят. Не мисля, че Господ би те наказал за това, че спасяваш живота си пред подобна перспектива.

– Няма да се превърна в изменница. Случаят не е толкова елементарен, колкото го представяш. Как мога съзнателно да отхвърля всяка истина, на която съм учена в името на Светата Троица и спасението на човек чрез Христос? Само за да отърва собствената си кожа! Исус е висял на кръста три дни и три нощи, за да спаси душите ни. Може да съм само слаба жена, но не мисля, че един бой, от който дори костите на стъпалата ми не са счупени, е извинение да изменя на Бог.

Въздъхвам. Заобиколен съм от хора, страстно убедени в единството на Господ, хора, готови да измъчват и да убиват без капка разкаяние всеки, който твърди обратното. Моят собствен народ вярва, че всяко дърво или езеро в гората притежава дух; че нашите предци ни говорят чрез сънищата и те самите са придобили божественост. Едва ли точно аз съм човекът, който да се впусне в теологичен спор. И все пак изрекох шахада и приех исляма...

– Алис, не очаквам да промениш истинските си убеждения; моля те само да приемеш външната форма на онова, което ти се предлага. Кажи думите и се спаси. Няма да се откажат, докато не те пречупят напълно по всякакви ужасни начини. Казвам ти го от опит.

– Не ми изглеждаш напълно пречупен. Но все пак не съм те познавала, преди да дойдеш тук днес, царедворец, изпратен да промени вярата ми. Разкажи ми за преживяванията си. Искам да знам какво те е превърнало в човека, който би склонил на подобно нещо.

Накланя главата си назад и ми отправя продължителен предизвикателен поглед.

– Не сме тук, за да говорим за мен.

Тя скръства ръце.

– Тогава няма да говорим за нищо и ти ще се провалиш. В такъв случай несъмнено няма да съм единствената, която ще страда.

За това, разбира се, е права. Ако не успея да я убедя да промени вярата си, със сигурност ще попадна в ръцете на Фарук. Преглъщам. Наистина ли трябва да стигна дотам? Да махна маската си и да покажа истинското си лице? Поглеждам я, виждам целеустремеността, волята и гордостта, събрани в тази крехка жена, и осъзнавам, че ѝ дължа цялата истина, която мога да ѝ предоставя.

– Роден съм в село на народа Сенуфо. Далеч оттук, отвъд планините и Великата пустиня. Баща ми беше вожд на малко племе. Имах двама братя и три сестри, но бях най-големият и любимец на майка ми. За баща ми бях разочарование, той искаше да съм като братовчед ми Аю, воин и ловец, но аз предпочитах музиката и танците. Ще ми се да бях обръщал повече внимание на изкуства като боравенето с копие или меч, тогава може би щях да спася живота на майка ми и на най-малкия ми брат... Но когато враговете нападнаха селото ни, бях в гората и свирех на барабани. Щом разбрах какво се е случило, вече беше прекалено късно. Хванаха ме и ме продадоха на търговец на роби, но извадих по-голям късмет, отколкото заслужавах. Първият ми господар беше свестен човек, лекар. Вместо да се отнася с мен като с роб или дори прислужник, той ме направи свой компаньон. Научи ме на четмо и писмо, на анатомия и медицина; купи ми музикални инструменти и насърчи любовта ми към музиката; води ме из цяла Европа и ме облече добре. Мислех се за много издигнат. Братовчед ми Аю би казал, че съм надскочил себе си.