Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
При тези думи тя лекичко се усмихва.
– Роб, който се мисли за джентълмен?
– Нещо подобно.
– Дотук не звучи толкова зле. Изглежда, не си бил пребит от господаря си, за да смениш религията си.
– Не беше нужно. Самият той беше приел исляма, смяташе го за по-толерантна религия от християнството. Аз реших да го приема заради него, а го заобичах чак след това.
Тя стисва устни.
– Значи, са се отнасяли добре с теб, образовали са те и си бил подмамен в религията на неверниците. Не успяваш да ме убедиш, че познаваш добре страданието.
Справедлива забележка.
– Никога не съм поделял с друго живо същество онова, което последва. Дори само... – Затварям очи. – Само споменът за това е болезнен.
Тя не казва нищо, но е вперила в мен поглед, в който се чете очакване, целеустременост, нежелание да бъде склонявана.
Поемам въздух.
– Господарят ми, докторът умря... внезапно. Бях продаден отново, но този път господарят ми не беше добър. Той имаше програма, а аз бях малка част от нея. И малка част от мен трябваше да бъде жертвана в името на този план. Налага ли се да разкажа всички подробности?
– Налага се.
– Заведоха ме в някаква колиба в покрайнините на града и помислих, че искат да ме убият, затова започнах да се съпротивлявам. Щом осъзнах какво са намислили, прииска ми се да го бяха направили. Бях на двайсет и една, висок и силен, ала мисълта за предстояща печалба им вдъхваше кураж. Завлякоха ме вътре. Щом зърнах масата, изцапана в черно от кръвта на онези, които бяха кастрирани преди мен, и зловещите ножове, подредени в проблясваща редица върху парче плат до нея, коленете ми омекнаха и се олюлях като вол, ударен с чук между очите.
Очите ѝ са насочени към мен, ококорени и шокирани. Вдига ръка към устата си.
– От този момент нататък всичко ми е като в мъгла. Тялото не може да проумее такава болка, то изпраща духа някъде другаде. Като птица, кацнала под стряха, погледнах надолу към себе си, с изпружени крака и ръце, кървящ, и не почувствах нищо.
Казаха ми, че в продължение на три часа след операцията са ме разхождали, за да поддържат циркулацията на кръвта. След това ме заровиха до врата в пустинния пясък и ме оставиха така, докато раната заздравее. Не ми дадоха нищо за ядене и пиене през следващите три дни, при все че ми бяха сложили шапка с широка периферия да ме защитава от слънцето и плащаха на момче, което да ме пази от мравките и да пропъжда птиците. То обаче не можеше по никакъв начин да попречи на големците от града, които идваха да ми се присмиват всеки ден. Първия ден не съм ги усетил; на втория не различавах гласовете им от крякането на враните. Ала на третия се върнах в съзнание и ги видях облегнати на стената с проблясващи на слънцето златни бижута. Ядяха фурми и ме замеряха с костилките. Смееха се на виковете ми. "Чуйте го как реве!" "Истински крастав лъв." "Някой да е виждал черен лъв? Това е хиена, диво куче." "Не е от най-изисканите мъже!" "Мъж ли? Че той вече не е никакъв мъж!" Всички се засмяха при тези думи. Заплашвах ги със смърт и разчленяване на езика на Сенуфо, след това на английски, италиански и накрая на арабски. Тогава един от тях застана над мен, повдигна робата си и разклати мъжките си атрибути. "Ето така изглеждат истинските мъже, мръсен перверзнико!" Щеше да се изпикае върху мен, ако в този момент човекът, платил за осакатяването ми, не беше дошъл да прогони него и останалите и да нареди да ме изровят от пясъка. Изненадващо оцелях. Знаех, че оздравявам, защото бях наясно с цената на съставките в компресите и мехлемите, с които налагаха осакатеното място, и съответно можех да изчисля инвестицията им. В мига, в който започнаха да прилагат вълчи лук, който е изключително скъпа билка, знаех, че ще живея, и изпитвах извратено удоволствие от направените разходи.
Очите ѝ блестят. Нима от сълзи? Толкова бях вглъбен в разказа, че не наблюдавах лицето ѝ.
– Не ти ли се искаше да умреш?
– Искаше ми се. Дълго време лелеех желание за смърт. Лежах, изпълнен със скръб, омраза, гняв и срам. Отрекох се от Бог; после отправях молитви към него. Сънувах кошмари и ме връхлитаха спомени – от предишния ми живот, от осакатяването. Ала малко по малко настъпи момент, в който открих, че забелязвам и друго освен собственото си нещастие. Приятното докосване на чистия памук до кожата ми. Изчезването на ужаса от уринирането. Проблясването на слънчевите лъчи. Песента на птиците. Вкуса на хляба. Звука от детски смях...