Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— В онези дни си мислех, че тия приятели, дето са писали такива книги, са знаели всичко на света. И ми се щеше да загреба много от тези знания. Да, мислех си, че си заслужава да се поизпотиш, но да загребеш повече. — Той се засмя. И добави: — Да, много съм си въобразявал, за себе си.
Искал да загребе от всичко. Но в края на краищата загребал само правото. Появила се Луси, после детето, работа, касиерството в окръжното, но изучил поне правото. Помагал му един стар адвокат от Тайри, който му давал книги и му обяснявал неясните неща. Това продължило около три години. Ако би искал само да вземе изпита, просто да го вземе с минимални знания, щял да загуби много по-малко време, защото тогава, както и сега, не трябвало кой знае какъв ум, за да вземеш един изпит по право.
— Голям глупак съм бил, ей — каза ми веднъж Уили, когато разговаряхме за тези години от живота му. — Мислех си, че трябва да науча всичко, от игла до конец. Смятах, че се иска да познаваш сериозно правото. Вятър — когато се явих на изпита и погледнах въпросите, едва не прихнах да се смея. Толкова време да кълва тези книги, а те да ми задават такива смешни въпросчета. Та и най-загубеният негър би могъл да отговори на тях, стига да може да ги прочете. Ако се бях вторачвал повечко в познатите ми адвокати, отдавна да съм разбрал, че и един слабоумен може да вземе този изпит. Но не, аз седях като последен глупак и зубрех право. — Той се засмя, после пак стана сериозен и каза с известна горест, останала навярно от дългите нощи, когато е седял в стаята си наведен над кюмбето или е слушал как мушиците пърхат по мрежата на прозореца в августовския мрак:
— Е, изучих правото. Сега мога да почакам.
Той умееше да чака. След като изчел книгите на стария адвокат от Тайри, започнал да купува нови, като пращал по пощата парите, спечелени на фермата или от продажбата на комплектите. Най-сетне дошъл дългоочакваният ден. Уили си облякъл празничния костюм от син шевиот, по-излъскан на задника, и хванал влака за столицата, за да вземе изпита. Беше се наложило да чака, но сега наистина знаеше всичко, което пишеше в учебниците.
Той беше вече адвокат. Сега можеше да окачи на пирона мокрия от пот комбинезон и да го остави да се вкорави. Можеше да наеме една стая над манифактурния магазин в Мейсън, да я нарече кантора и да чака някой да се качи по стълбището, което беше толкова тъмно, че трябваше да се движиш опипом по него, и миришеше на вътрешност на стар сандък, престоял двадесет години на тавана. Той беше станал адвокат и това бе му отнело много години. Бе му отнело много години, защото беше решил да стане адвокат според собствените си схващания, при поставените от самия него изисквания. Сега това бе минало. Но може би бе чакал прекалено дълго. Когато чакаш прекалено дълго, с теб става нещо. Ти ставаш това и само това, което си искал да станеш, защото си платил прекалено скъпо за него — прекалено голямо желание, прекалено дълго чакане и прекалено много усилия. И накрая да ти дадат такива смешни въпросчета.
Но желанието и чакането принадлежаха вече на миналото, сега Уили беше подстриган, имаше нова шапка и нова чанта с текста на речта си в нея (подробно развитата реч бе издекламирал пред Луси с жестикулации, сякаш се готвеше за ученически конкурс по ораторско изкуство), имаше и цял куп нови приятели — с увиснали възсинкави бузи и изострени бледи носове, които го тупаха по гърба, имаше си и ръководител на предизборната кампания — Тайни Дъфи, който го представяше с лъскава усмивка и с думите: „Запознайте се с Уили Старк, бъдещия губернатор на щата.“ И Уили подаваше ръка с важността на епископ. Защото нито за миг не си даваше сметка за истинското положение.
Често се питах как бе стигнал до такова състояние. Ако се беше кандидатирал за някакъв пост в своя окръжен съвет, в никакъв случай нямаше да бъде такъв. Тогава щеше да гледа съвсем трезво на нещата и да прецени точно шансовете си. Ако се беше кандидатирал за губернатор по собствено решение, пак не би загубил здравия си разум. Но тук имаше нещо друго. Той беше призован. Беше чул глас. Беше видял светлина. И това го бе позашеметило. Изглеждаше невероятно, че не бе се вгледал по-внимателно в Тайни Дъфи и приятелите му и не бе съобразил, че работата не е съвсем чиста. От друга страна, като разсъждавах, виждах, че това не е толкова невероятно. Защото гласът на Тайни Дъфи, който го беше призовал, не беше нищо друго освен ехо от една увереност и един сляп стремеж, които живееха у него и го бяха принуждавали да седи в стаята си нощ след нощ, да разтрива затварящите се очи, да записва мъдрости и мисли в големия тефтер и с неимоверно, почти физическо напрежение да се взира в пожълтелите страници на стари юридически книги. Да не се вслуша в гласа на Тайни Дъфи бе толкова немислимо, колкото бе немислимо един светец да не се вслуша в гласа, който го зове в нощта.