Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Приближавам бавно и чувам:
— Ина кал, ина кал, та ви казвам, момчета, чудесна кал!
— Каква е…
— Стани, мирно!
— Здравейте, юнаци!
— Здраве желаем, господин офицерски ̀дат!
— Седни. Каква е тая чудесна кал бе, Георги? Георги се посмути, но веднага се оправи. Кой може да му излезе насреща в красноречието!
— Исках да кажа, господин офицерски кандидат, че калта беше един вид, така… един вид великолепна, тъй де, нещо, ама нещо разкаляло се, един вид голяма кал, дето може здраво да се оцапаш, с една дума чудесна кал! Може да не е съвсем вярно, ама аз тъй, на войниците и те войниците — разбират!
— Вярно е, Георги, тъй е. Пък и не е грешка. Когато един подофицер е чудесен и великолепен, той може да каже, че калта е чудесна и великолепна.
Георги сияе.
— Ха така де — обади се Арсо Пешов от Мало Малово, Царибродско, един от тези, които най-много се унасяха от чародейната приказка на старшията Георги. Бе един вид негов почитател, обожател.
Бяхме още в Домница. Първият ден от квартирния ни макар и краткотраен там живот преди максименските студове.
Седнах и — хайде! Хайде де!
— Срамуваме се — обадиха се неколцина.
— От какво?
— От вас, господин кандидат!
— Ами, когато настъпвахме, срамувахте ли се от мен?
И затова сега в Перишори ходех при тях и за всички като свой… отпуснали се… и си говорят, все едно че ме няма…
Гледам тия славни войници: кой скръстил, кой подпрял ръце, кой си играе, с нещо и слуша ли, слуша. А ръцете му загрубели, надебелели, но чисти. Деца, целунете ги.
Но всички ли ръце са чисти?
Когото от нашите да попитаме:
— За какво са дадени ръцете?
Ще отговори:
— Да бранят Отечеството!
А какво ни отговарят други?
— За какво са дадени ръцете? — „За вземане!“
„Какво сме виновни ние, да не ни дават. Като ми дават, защо да не вземам? Вземайте и вие! Ама че сте будали! Какво, на чужди интереси ли сме били служили! Какви чужди бе, наши собствени, мои лични!“
— За какво са дадени ръцете? — За пипане!
„Едни пипат по хорските джобове, други — в държавните каси. Ама било срамота и грехота! Не е ни срамота, ни грехота! Ако беше срамота, толкова хора нямаше да пипат. Ама било война! Не е важно! Важно е, че не сме виновни!“
„Всички може ли да бъдем на фронта? Е, като не си бил на фронта, как можеш да пипаш в онова, вариетето де, «Алхабамба» ли беше «Бълханаламба» ли беше. Щеш, не щеш, търсиш… Пък ако наоколо ти ни джобове, ни каси, тогава… ако ръцете ти мирно не могат да седят, има цяр и за тях — хорските булки! Ами било срамота от хората, грехота от Бога! Който е искал да не му пипаме невястата, да е седял да си я пази. Като не може сам да я пази, ние ще му я опазим! Пък и не сме виновни ние, виновни са ръцете! Да ги отрежем ли? Ами после как ще се кръстим?“
Седя всред тези славни войници. Помниш ли? И се започва… и се продължава… и не се свършва. Има ли нужда някой да помни, когато никой не е забравил? Всички си спомнят, само че един припомня гласно. Другарите му пригласят негласно. А шеги, закачки!
Кой да е знаел да научи стенография, та да седне.
Абе и без стенография, ама да седне, да записва. Това са такива моментно създадени народни умотворения, че „ум да ти зайде“, както казваше наш Рангел. Нещо като светкавица — мине… замине. Като поглед — излъчи се… застине. Хайде, улови го!
Не записвах. Съжалявам. Не записвахме. Съжаляваме.
А имаше хора, чието място бе именно там. Да седнат, да записват. Но кой от тях седна до Рангела? Кой от тях се нареди до Рангела? Кой от тях литна с Рангела?
Ridendo dicere verum!
Колко има да благодаря и на римляните, и на баща си.
На баща си! Когато дойде времето, разбра, че не точните науки ще помогнат един ден на сина му в стремежа му да уточнява, и затова го даде в такава гимназия, която му разкри толкова зарити за други богатства.
Но кой е той? Кой е този, който ми даде най-обикновеното, най-простото, най-прозаичното име, но което никакъв псевдоним не би могъл повече да украси?
Загубил в деня на рождението умрелия си от радост баща, едва след година умрялата си от скръб майка, без братя и сестри, без лели и чичовци, без баба и дядо, прибран от далечна, но добра и благородна братовчедка, която нарича леля и обиква като майка, едва свършил четвъртото отделение, бил даден на работа. Но постоянните разпри и груби думи го отблъснали дотам, че отдавна загорял за висша наука, избягал, като преди почти 65 години предприел пеша дълго пътуване и пропътувал стотици и стотици километри, за да стигне най-после заветната си мечта — тогавашния университет!