Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Къде е? — попита татко. — Тук ли го остави?
Тук го бях оставил, но колелото го нямаше. Татко спря пикапа, излезе и почука на предната врата на къщата, която михме подминали. Видях вратата да се отваря и навън надникна една белокоса жена. Поговориха си около минута с татко, после видях жената да сочи към улицата. След това баща ми се върна, от шапката му се стичаше вода и раменете му бяха сгушени в мокрото му млекарско яке. Настани се зад волана, отвори вратата и каза:
— Е, та значи тя излязла да си прибере пощата и видяла колелото ти захвърлено под дървото, така че повикала г-н Скъли да дойде да го вземе…
Г-н Емет Скъли беше боклукчията на Зефир и караше из околностите яркозелен камион с надпис „Антиките на Скъли“ с телефонен номер, изписан отстрани в червено.
Татко запали двигателя и се вгледа в мен. Познавах този поглед — беше твърд и гневен, и можех да прочета мрачните сметки зад него.
— Защо просто не си отишъл до вратата на тази жена да й кажеш, че ще се върнем за колелото ти? Не се ли сети?
— Не, сър — наложи се да призная. — Не се сетих.
Е, татко насочи пикапа встрани от тротоара и отново поехме на път. Но не към къщи, а на запад. Знаех къде сме тръгнали. Боклукчийското магазинче на г-н Скъли се намираше на запад, отвъд гористия край на града. По пътя се наложи да понеса разказът на татко, онзи, който започваше ето така:
— Когато бях на твоите години, се налагаше да ходя пеша, ако искам да отида някъде. Щеше ми се да имам колело тогава, дори втора употреба да е. Ако щеш вярвай, но с приятелчетата ми вървяхме по две-три мили и изобщо не се и замисляхме. А това ни правеше и по-здрави. Слънце, вятър или дъжд, времето нямаше значение. Стигахме там, накъдето сме се запътили, на собствените си два кра… — и тъй нататък, сещате се каква лекция имам предвид, обобщение на същността на детството навремето.
Оставихме границите на града зад гърба си и блестящият път закриволичи из мокра зелена гора. Все още валеше дъжд, а парчета мъгла се закачаха по върховете на дърветата и се носеха над пътя. Татко трябваше да кара внимателно, понеже пътят тук беше опасен дори когато настилката бе суха. Той все още ми описваше съмнителните радости да си нямаш колело, което — както бях започнал да осъзнавам — беше неговият начин да ми каже, че по-добре да свиквам с мисълта за ходенето пеша, ако велосипедът ми не може да се поправи. Над мъгливите хълмове изтрещя светкавица и пътят закриволичи изпод нас, гънейки се под гумите ни, все едно див кон се бори със седлото. Не знам защо избрах точно този момент да обърна глава и да погледна назад, но го сторих.
И видях колата, която ускоряваше зад нас.
Космите отзад на врата ми се изправиха, а по кожата под тях заиграха иглички, все едно ме лазеха бързащи мравки. Колата беше черна, приведена ниско, зловеща на вид пантера с лъскави зъби от хром и се изстреля по дългия завой, който баща ми току-що едва бе взел с договарянето на напрегнат съюз между спирачките и газта. Двигателят на пикапа ни беше сравнително тих, но не можех да доловя и звук откъм бързащата черна кола, която ни догонваше. Виждах силует и бледо лице зад волана. Можех да видя също и червените и оранжеви пламъци, нарисувани на наклона на абаносовото купе, а след това колата се озова право зад нас и не даваше признаци да забавя или да се отклонява, а аз погледнах към татко и изкрещях:
— Тате!
Той подскочи в седалката си и дръпна рязко волана. Гумите на камиончето заораха наляво, прекосиха избелялата средна линия и баща ми се пребори да ни удържи да не полетим към горите. След това гумите отново се докопаха до сцепление, пикапът се изправи и татко с огън в очите завъртя лице в моя посока.
— Да не си полудял? — изръмжа. — Да не искаш да ни усмъртиш?
Хвърлих поглед назад.
Черната кола бе изчезнала.
Не ни беше подминала. Не беше пропаднала извън пътя. Просто я нямаше.
— Видях… видях…
— Какво си видял? Къде? — настоя татко.
— Стори ми се… че видях кола — казах. — Беше… ами щеше да ни удари, така ми се стори.
Той надникна в огледалото за задно виждане. Разбира се, видя все същия дъжд и празен път, които виждах и аз. Посегна, опря опакото на дланта си в челото ми и попита:
— Добре ли си?
— Да, сър!
Нямах треска. Поне за това бях сигурен. Баща ми, доволен че не съм вдигнал температура, отдръпна ръка и я залепи отново за волана.
— Просто не скачай — каза ми и аз му се подчиних.