Империя на бури

– Защото съм от Терасен, а мислех, че кралицата ми е мъртва. Сега, когато знам, че е жива и се бори, ще се боря с нея. За да направя така, че никое друго момиче да не бъде отвлечено от дома му, заточено в Морат и забравено.

Лоркан се замисли дали да не й каже каквото знаеше: че двете й мисии всъщност са една и съща. Но това щеше да доведе до тирада от въпроси, а той не беше в настроение да...

– А ти защо искаш да отидеш в Морат? Всички останали бягат оттам.

– Господарката ми ме изпрати да потуша заплахата, която се надига там.

– Ама ти си един човек... елф.

Не беше искала да го обиди, но Лоркан все пак я изгледа ядно.

– И аз си имам своите умения.

Очите й отскочиха към ръцете му, покрити със засъхнала черна кръв. Стана му чудно дали момичето не вижда следите от магията, струяла преди малко оттам.

Той зачака Мериън да продължи с въпросите, но тя нахлузи чорапа си, после и ботуша и го завърза.

– Не бива да почиваме дълго.

Каквото беше вярно, вярно си беше.

Тя се изправи, потрепвайки леко от болка, но погледна с одобрителна гримаса крака си. Достатъчен отговор за действието на мехлема. После се наведе да вземе кутията и тъмната й коса се свлече пред лицето й. Явно в даден момент плитката й се беше разплела.

Стана и му хвърли кутията. Той я хвана с една ръка.

– А като стигнем Акантус, какво?

Той прибра кутията в пелерината си.

– В равнината сега е пълно с търговски кервани и странстващи сезонни панаири; срещнах доста по пътя си насам. Все някой ще иска да прекоси реката. А ние ще се скрием при тях. След като стъпим на другия бряг и се отдалечим достатъчно, ти тръгваш на север, а аз – на юг.

Тя присви леко очи, но каза:

– Защо ти е да пътуваш с мен?

– Искам да ми опишеш по-подробно вътрешността на Морат. Аз ще те пазя от опасности, а ти ще ми кажеш каквото знаеш.

Слънцето започваше да се спуска към хоризонта, къпейки гората в златисто. Мериън свъси леко вежди.

– Кълнеш ли се? Че ще ме пазиш?

– Днес не те оставих на илкените, нали?

Тя го изгледа с трезвост и проникновение, които го накараха да спре на място.

– Закълни се.

Той врътна очи.

– Обещавам. – Момичето нямаше представа, че през последните пет века обещанията бяха единствената му разменна монета. – Няма да те изоставя.

Тя кимна, привидно доволна от отговора му.

– Тогава ще ти разкажа каквото знам.

Лоркан отправи поглед на изток, премятайки раницата си през рамо.

Мериън обаче каза:

– Ще ни търсят на всеки кръстопът, ще преравят всеки фургон. Щом ме откриха тук, ще ме намерят и на всеки главен път.

Същото важеше и за него, ако вещиците още го издирваха.

– Имаш някаква идея ли? – попита Лоркан.

По розовите й устни затанцува бледа усмивка, независимо от ужаса, от който току-що се бяха спасили, от мъките й в гората.