Империя на бури

Елида беше на пет стъпки от съществото, крачейки с острото съзнание, че гръбнакът й бе напълно изложен на кръвожадните му нокти и зъби, когато то попита:

– Защо бягаше от нас?

Без да се обърне, тя процеди с ледения, злобен глас на Манон Черноклюна:

– Не отговарям на въпросите на нисшестоящи твари. Вече прекъснахте мисията ми и ранихте глезена ми с безсмислената си атака. Моли се да не помня лицето ти, щом се върна в крепостта.

Разбра къде е допуснала грешка в мига, в който звярът вдиша през зъби.

Въпреки това продължи напред с изопнат гръб.

– Какво съвпадение – провлачи съществото, – че и плячката ни е със същия недъг.

Анийт да й е на помощ! А сигурно дори не беше забелязало куцането й до този момент. Глупачка. Глупачка.

Бягството нямаше да й помогне, само щеше да увери съществото в правотата му. Затова спря, сякаш нервите й се бяха изчерпали, и извърна бясно лице към него.

– Какви ги бръщолевиш?

Съвършена самоувереност, съвършена ярост.

Чудовището отново се поколеба. Един шанс – имаше само един шанс. Скоро щеше да схване, че го е изиграла.

Елида задържа погледа му. Беше като да се взира в очите на мъртва змия.

После процеди със смъртоносния тих глас, така любим на вещиците:

– Не ме принуждавай да ти показвам какво сложи в мен Негово Мрачно Величество на онази маса в подземието.

Сякаш в отговор камъкът в ръката й запулсира и Елида можеше да се закълне, че измежду пръстите й заструи мрак.

Съществото потрепери и предприе крачка назад.

Без да се замисля какво държи в ръката си, Елида го изгледа злобно и продължи по пътя си.

Извървя около километър, преди гората отново да зашумоли оживено край нея.

Тогава падна на колене и повърна.

От стомаха й излезе само жлъчка и вода. Толкова бе заета да бълва стомашни сокове от страх и облекчение, че не усети някой да я доближава, докато не стана твърде късно.

Широка ръка стисна рамото й и я завъртя.

Тя извади кинжала си, но прекалено бавно. Същата ръка я пусна, за да бутне ножа на тревата.

Елида се озова пред омърсеното лице на мъжа от потока. Не, не омърсено. Оплискано с воняща черна кръв.

– Как? – смая се тя, отстъпвайки назад.

– Първо ти – озъби й се непознатият и кимна рязко към гората зад тях.

Тя проследи погледа му. Но не зърна нищо.

Като върна очи към суровото му лице, до гърлото й студенееше острието на меч.

Тя опита да му се измъкне, но мъжът стисна ръката й и впи стоманата още по-надълбоко в кожата й.

– Защо миришеш като една от тях? Защо те преследват?

Добре че беше прибрала камъка в джоба си, иначе можеше да му покаже. Опасяваше се обаче, че движението ще го подтикне към атака, а и малкото гласче й нашепваше да крие камъка.

Затова му предложи друга истина.

– Защото прекарах последните няколко месеца в Морат сред тази миризма. Издирват ме, понеже успях да избягам. Тръгнала съм на север, там е най-безопасно.