Империя на бури

Той не прие. А тя просто отпи отново.

– Отиваме към края на гората, към река Акантус.

– А къде... къде сме сега?

Колебанието й му казваше достатъчно: беше се замислила дали да рискува с въпрос, разкриващ уязвимостта й... но в крайна сметка бе решила, че отчаяно се нуждае от отговора.

– Как се казваш?

– Мериън – отвърна, а сетне впи очи в него с такава нетрепваща решимост, че той килна глава.

Ясно. Отговор за отговор.

– Намираме се в сърцето на Адарлан. Беше на един ден път от река Ейвъри.

Мериън примигна. Стана му чудно дали изобщо е знаела, дали се е замислила как ще прекоси бурната река, потапяла кораби с възможно най-опитните капитани.

– Продължаваме ли да бягаме, или може да поседна малко? – попита тя.

Той се ослуша за опасности, след това посочи с брадичка.

Мериън въздъхна и седна върху покритата с мъх и корени земя. Очите й го заоглеждаха.

– Мислех, че всички елфи са мъртви. Дори полуелфите.

– Аз съм от Вендлин. А ти – вдигна леко вежди той – си от Морат.

– Не съм от Морат. Избягах от Морат.

– Защо? И как?

Присвитите й очи му казаха достатъчно: тя бе наясно, че още не й вярва напълно, независимо че бе видял червената й кръв. Но вместо да му отвърне, се приведе над краката си, за да развърже връзките на единия си ботуш. Пръстите й трепереха леко, но се справи; събу ботуша, свали чорапа и нави крачола на кожения си панталон, разкривайки...

По дяволите! Виждал бе предостатъчно осакатени тела през живота си, самият той бе осакатил предостатъчно, но почти никой не изоставяше травмата си така. Кракът на Мериън представляваше грозен набор от белези и изкривени кости. А точно над уродливия й глезен личаха още незаздравелите рани от окови.

Тя пророни тихо:

– Съюзниците на Морат обикновено са цели. Тъмната им магия лесно цери недъзите, а такива определено не са им нужни.

Ето защо беше стигнала толкова далеч с куцане. Имаше го от години, ако се съдеше по цвета на белезите.

Мериън спусна крачола си, но остави стъпалото си голо, за да го разтрие, и изсъска през зъби.

Той седна на един паднал дънер на няколко крачки от нея и свали раницата си, за да бръкне в нея.

– Разкажи ми каквото знаеш за Морат – нареди и й хвърли кутия с мехлем от Доранел.

Момичето я загледа и проницателните й очи веднага навързаха кой е, откъде идва и какво съдържаше кутията. Щом впери взор в лицето му, кимна в мълчалив знак, че приемаше предложението му: облекчение от болката в замяна на отговори. Тя развинти капака и на Лоркан му направи впечатление как отвори леко уста, вдишвайки силния аромат на билките.

Болка и наслада затанцуваха по лицето й, докато втриваше мехлема в старите си рани.

А през това време говореше.

Разказа му за въздушната кавалерия от Железни зъби, за Водачката на Крилото и Тринайсетте, за армиите, лагеруващи около планинската крепост, за местата, където денонощно отекваха писъци, за безчетните ковачници и работилници. Описа и бягството си: без всякакво предупреждение, незнайно как, дворецът се беше взривил. Възползвайки се от случая, Мериън се беше предрешила като вещица, грабнала беше една от раниците им и беше избягала. В настъпилия хаос никой не я беше погнал.