Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
От дни се потапяше в магията си с намерението да я използва върху не съвсем човешкото момиче, омръзнеше ли му да я преследва. Сега тялото му преливаше от нея, силата му напираше да се излее.
Лоркан преметна брадвата в ръката си – веднъж, два пъти. Песента на метала отекна из гъстата гора. Студен вятър, пропит с черна мъгла, затанцува между пръстите на свободната му ръка.
Не като този на Белия трън, нито светлина и пламък като силата на кралицата му кучка. Нито дори сурова магия като тази на новия крал на Адарлан.
Не, магията на Лоркан беше магия на волята – на смъртта и острата мисъл, на унищожението. Нямаше име за нея.
Дори кралицата му не знаеше как да я нарече и откъде извираше. Навярно дар от тъмния бог, от Хелас, размишляваше Майев – тъмна дарба за тъмния й воин. Само това я интересуваше.
Дива усмивка танцуваше по устните на Лоркан, когато разреши на магията си да се издигне до повърхността, когато позволи на черния й бяс да изпълни вените му.
Рушил бе цели градове с мощта й.
Не вярваше, че тези зверове, колкото и свирепи да бяха, можеха да я преживеят.
Щом го наближиха, съществата забавиха крачка, усетили дебнещия ги хищник.
За пръв път от много време Лоркан не намери думи, с които да опише какво виждаха очите му.
Май трябваше да убие момичето. Смъртта от неговата ръка щеше да е милост в сравнение с онова, което щяха да й причинят озъбените твари пред него, ниско приклекнали върху масивни, кръвожадни нокти. Не бяха Копои на Уирда. Много по-страшни.
Кожата им беше петнистосиня, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Всеки от дъгите им, изваяни от мускули крайници беше поддържан с безмилостна педантичност. Източените нокти на ръцете им – всяка с по пет пръста – сега бяха извити, сякаш в подготовка за нападение.
Но не телата им го смаяха.
Смая го това, че като спряха пред него, се усмихнаха под сплесканите си носове като на прилепи, разкривайки двойни редове с игловидни зъби, а след това се изправиха на задните си крака.
Изопнаха се до пълния си ръст, сякаш пълзящ човек се надигаше на нозете си. Само че тези същества стърчаха поне с половин метър над него.
А подозрението му за обезпокоително познатите им фигури бе потвърдено, когато най-близкото отвори противната си паст и рече:
– Още не сме вкусили плътта на твоята раса.
Лоркан вдигна рязко брадвата.
– И аз не съм имал удоволствието да ви срещна друг път.
Изключително малко зверове владееха езиците на смъртните и елфите. Повечето ги бяха научили чрез магия, придобита с коварство или нечие благоволение.
На главите им лъщяха тъмни човешки очи, присвити от трепетно очакване на неизбежното кръвопролитие.
Белия трън го беше предупредил какво се случва в Морат, беше споменал, че Копоите на Уирда навярно бяха едва първите от множество ужасяващи неща, които скоро щяха да плъзнат по света. Лоркан обаче не беше подозирал, че въпросните същества ще са високи почти два метра и половина и отчасти човешки, отчасти пъклено творение на Ераван.
Най-близкото дръзна да пристъпи към него, но бързо изсъска заради невидимата преграда, която беше опънал помежду им. Магията му потрепери и запулсира заради отровните нокти, с които чудовището бе проболо щита му.
Един срещу четирима. Обикновено не представляваше трудност за него.
Обикновено.
Но сега носеше Ключа на Уирда, който тварите издирваха, както и златния пръстен, който бе откраднал от Майев и който после бе даден на Елин Галантиус и беше откраднат и от нея. Пръстенът на Атрил. А ако отнесяха някой от двата предмета на господаря си...
Тогава Ераван щеше да притежава и трите Ключа на Уирда. И щеше да отвори вратата между световете, освобождавайки строените отвъд валгски орди. А що се отнасяше до златния пръстен на Атрил... Лоркан не се съмняваше, че Ераван ще унищожи пръстена, изкован от самата Мала – единствения талисман в цяла Ерилея, даряващ неуязвимост от Камъка на Уирда... и Валгите.
Затова Лоркан се впусна в атака. По-бързо, отколкото дори те можеха да осъзнаят, той запрати брадвата си по най-далечното същество, приковало очи към онова, което изпробваше щита му с нокти.
Брадвата се заби във врата му, дълбоко и безпощадно, и спътниците му извърнаха светкавично глави към него. Тъкмо навреме, за да видят как се сгромолясва на земята. Явно тварите бяха смъртоносни по природа, но все още неопитни.
Възползвайки се от моментното им невнимание, Лоркан хвърли двата си ножа.
Две остриета се вклиниха в две набраздени чела и жертвите му отметнаха глави назад, стоварвайки се на колене.