Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Съществото в средата, онова, което бе проговорило, нададе първичен, оглушителен вой. Сетне се втурна към щита.
Този път отскочи от още по-наситената магия. Лоркан извади меча си и още един нож.
И можеше само да гледа как звярът реве срещу щита му, блъскайки го с двете си изродени, покрити с нокти ръце... и магическата стена се топи под допира му.
Съществото мина през щита му като през врата.
– Е, да поиграем.
Лоркан зае отбранителна поза, чудейки се докъде ли беше стигнало момичето, дали изобщо беше видяла какво ги преследва. Паническите й стъпки отдавна бяха заглъхнали.
Зад изчадието спътниците му се гърчеха.
Не – съживяваха се.
Двете вдигнаха силни, смъртоносни ръце към кинжалите в черепите си и ги изтръгнаха със стържене на метал по кост.
Само онова, чиято глава се държеше за врата му на няколко сухожилия, остана на земята. Ясно, трябваше да ги обезглавява.
Макар и това да изискваше близка среща с тях.
Съществото пред него се усмихна с кръвнишко доволство.
– Какво сте вие? – процеди дрезгаво Лоркан.
Другите две вече стояха заплашително на крака с напълно зараснали рани по главите.
– Ние сме ловците на Негово Мрачно Величество – отвърна с театрален поклон водачът им. – Ние сме илкените. И преследваме когото ни наредят.
Онези вещици бяха изпратили зверовете си по петите му? Страхливки, защо не дебнеха сами плячката си?
Илкенът продължи, пристъпвайки към него на крака, превити назад.
– Възнамерявахме да те дарим с бърза смърт. – Съществото подуши смълчаната гора с разширени ноздри. – Но тъй като ни попречи да хванем плячката си... с наслада ще те убиваме малко по малко.
Значи, не той беше плячката. Не него преследваха уивърните през цялото това време, не него искаха тези твари. Нямаха представа какво носеше – кой беше.
– За какво ви е момичето? – попита той, следейки бдително как трите илкена се примъкваха към него.
– Не те засяга – отсече водачът им.
– Ако за залавянето й е обявена награда, ще ви помогна.
Тъмни, бездушни очи се стрелнаха към него.
– Нея браниш?
Лоркан сви рамене, молейки се да не усетят, че блъфира, за да спечели още време на момичето, за да разбере откъде идва силата им.
– Дори не знам името й.
Трите илкена се спогледаха въпросително, съвещателно. Водачът им рече:
– Тя има своята значимост за краля ни. Заведи му я и ще те изпълни с мощ, много по-голяма от някакви си нищожни щитове.
Това ли бяха получили и човеците, които те някога са били – магия, неуязвима от естествените сили на този свят? Или изборът им е бил отнет също като душите им?
– С какво е важна за него?
Вече се намираха на един хвърлей от него. Питаше се колко ли време им беше нужно да възстановят силата, която им бе позволила да разпорят магическата му стена. Нищо чудно и те да печелеха време.
Илкенът отвърна:
– Тя е крадла и убийца. Кралят трябва да й въздаде справедливост.
Лоркан можеше да се закълне, че невидима ръка докосна рамото му.
Познаваше този допир, цял живот му се беше доверявал. Точно той го беше опазил жив толкова време.
Докосване по гърба да върви напред, да се бие и да убива, и да вдишва смъртта. Докосване по рамото да бяга. Да знае, че напред го чака само гибел, а животът е зад него.
Илкенът се ухили отново; зъбите му светеха в горския сумрак.
Сякаш в отговор, нечий писък проехтя откъм гората зад тях.
10.
Елида Локан стоеше пред същество, родено от кошмарите на мрачен бог.
То се издигаше в другия край на поляната, вкопало хищнически нокти в глинестата горска почва.
– Ето къде си била – изсъска чудовището през зъби, по-остри от резците на щука. – Ела с мен, момиче, и ще те даря с бърз свършек.
Лъжи. Виждаше как я оглежда, как извива нокти, като че вече усещаше мекия й корем под тях. Беше се явило на пътя й като от облак нощ, присмивайки се на писъка й. Тя вдигна ножа с разтреперана ръка.
Съществото стоеше като човек – говореше по човешки. А очите му... Съвършено бездушни, но формата им... И те бяха човешки. Чудовищни – що за кошмарно въображение бе съчинило подобно страшилище?
Знаеше отговора.
Помощ. Трябваше й помощ. Но онзи мъж от потока навярно беше посрещнал смъртта си в ноктите на другите зверове. Питаше се колко ли време го беше бранила магията му.
Съществото пристъпи към нея, мускулестите му крака скъсиха разстоянието прекалено бързо. Тя заотстъпва към гората, в посоката, откъдето беше дошла.
– И кръвта ти ли е сладка като лицето ти, момиче?
Сивкавият му език опита въздуха помежду им.
Мисли, мисли, мисли.
Какво би сторила Манон пред такова същество?