Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

[** Нове – крепост, близо до днешен Свищов. – Б.пр.]

Боздуганът раздра въздуха с мощна дъга. Бронзовите шипове се забиха в предпазителя на бузата на гота. Кръв, смесена със зъби и кости, потече от разбитата челюст на варварина. Вцепенението от удара му попречи да вдигне меча си. Извивайки китката си, Аврелиан завъртя боздугана по стоманата на шлема. Варваринът се ококори – колкото от болка, толкова и от изненада. Ужасът разшири зениците му.

Под натиска на боздугана шлемът се прекатури назад и показа рошавата коса на гота. Острието на широката сабя се стовари върху него. Пращенето на костите едва се чуваше сред врявата от битката. Ръката на Аврелиан затрепери, когато мечът премина през обвивката на черепа, продължавайки пътя си през костите на носа и брадичката.

Лицето на воина зейна, разтворено през средата. Ръцете му се вдигнаха, треперещи като есенни листа. Той се сгромоляса. Аврелиан се извъртя и избегна мъртвото тяло. Мозъкът на гота се изля мързеливо в лепкавата трева.

Аврелиан не го удостои с поглед. Лявата му ръка вече вдигаше боздугана, а очите му търсеха следващия враг.

Това продължаваше вече час. Предвещаващото буря юнско слънце тежеше върху броните и шлемовете на живите. Потта мокреше телата под ризниците. Над полята, където зората беше позлатила върховете на младата ръж и цветовете на акациите, които по друго време изпълваха с ухание плета, се разнасяше адска воня. Воят вече не се чуваше – до такава степен въздухът беше преситен от него.

Към седмия час, когато слънцето се запътваше на запад, Аврелиан изгуби коня си. Един гот, силен като великан, му беше счупил носната кост с един удар на боздугана си.

Животното се беше сгромолясало с разпрана глава, като за малко не се изтърколи върху Аврелиан. Още на колене, той беше пронизал с мощен удар на сабята си вътрешностите на гота, на мястото, където се свързваха бронзовите пластини на бронята му. Изтегляйки широката си сабя от трупа, Аврелиан беше сграбчил боздугана, убил животното му. Миг по-късно той чупеше с него главите на варварите.

Сега, насред хаоса на сражението, на него вече не му се налагаше да върви напред. Готите прииждаха към него като насекоми, привлечени от огъня на факла. Обзети от примитивна ярост, лишени от страх и разум, те тъпчеха труповете на своите победени другари, за да се изправят срещу този римлянин, който продължаваше да ги избива.

Обхванати от еднакво упорство, еднаква мания да сеят смърт, сабите отблъскваха мечовете, боздуганите свистяха и шлемовете отскачаха, а главите се подлагаха под остриетата, от които капеше мозък и кръв. Рядко някой удар се отклоняваше. Боздуганите чупеха рамене, хълбоци или вратове. В отговор, сабите отсичаха ръце, забиваха се в глави, без да ги разсичат напълно. По лицето и гърдите на Аврелиан шуртеше вража кръв. Той вече едва виждаше как главите се разцепваха от ударите му. Вдишваше с все повече отвращение и безразличие зловонната миризма на опечените от слънцето вътрешности. С всяка следваща смърт острието потрепваше все по-тежко в ръката му.

Най-после, в средата на осмия час, отекнаха готските рогове – като бучене, дължащо се на изтощението.

Чу се продължителен крясък, последван от три кратки изсвирвания.

Един варварин пред Аврелиан се поколеба дали да се изкатери върху купчината трупове. Реакцията му беше странна. Започна да се смее. Да се смее като луд. После избяга, като прескачаше с големи смешни скокове труповете по земята.

Готската армия се върна към пътя, водещ към дунавските блата. Останаха само ужасяващите и обичайни за такъв момент камари мъртви и ранени.

Аврелиан инстинктивно потърси кон и рог, за да нареди преследване. С крайчеца на окото съзря Максим, почервенял от прясна кръв. Той се смееше и развяваше знамето на легиона към него.

Смехът зарази и Аврелиан. Той размаха сабята си, държейки я откъм острието, с дръжката нагоре и с дрезгав вик я заби между краката си, в телата на мъртвите. Гърлата на хиляди легионери изкрещяха в негова чест, а и за да изразят радостта от победата. Свършено беше.

* * *

Новината достигна до тях след по-малко от час, докато се миеха от кръвта в един ручей.

Хладната вода едва уталожваше възбудата от битката, която ги беше изтощила. Крайниците им трепереха като на стари баби. Някои стенеха, когато движеха ръцете си. Голяма резка разкъсваше лявото рамо на Максим. Низ от синини скоро щеше да промени цвета на Аврелиановите хълбоци.