Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

В стената от пръст се появи мъничка пролука, откъдето се промъкваше златиста светлина. Пукнатината беше малко по-голяма от кутре!

Тя погледна през нея, сдържайки дъха си, и откри добре укрепена стая, по-просторна от тази, в която се намираше. Десетина лампи светеха и тя различи също толкова войници, облечени в ризници и с римски мечове на кръста. Щитовете и късите тежки копия бяха изправени до подпорите.

С изненада усети полъх на въздух върху бузата си. Изрони предпазливо с нокът малко пръст и уголеми дупката. Отдясно, през подредените подпори се откриваше черният отвор на галерия.

Галерия, която със сигурност водеше от другата страна на крепостната стена. До улиците на Дура Еуропос!

* * *

Тя изобщо не се замисли. Потърси опипом достатъчно лека цепеница, за да може да я повдигне.

Трябваше да бърза. Ако се забавеше много, персийският офицер щеше да изпрати някой войник да я търси. Тя вдигна кедровата греда на височината на гърдите си и я плъзна върху рамото си. Качулката й падна назад и вече можеше по-добре да вдишва задушния въздух на мината.

Заковала поглед върху малката точка светлина, която пронизваше тъмнината, с напрегнати мускули, без да обръща внимание на тежестта, която й премазваше рамото, Зиновия се хвърли напред.

Гредата отскочи от стената с глухо скърцане, което я разтърси цялата. Но тя продължи да се напряга и да бута с всичките си сили. Пръстта на стената поддаде изведнъж. Зиновия падна напред, повлечена от цепеницата. Шумът, светлината, виковете й попречиха да усети удара на дървото и камъните, които й натъртиха кръста и гърба.

Тя едва успя да види лицата на смаяните войници. Въздухът изхърка между гредите. Лампите угаснаха наведнъж. Мрак, който сякаш идваше от самия център на земята, нахлу в стаята и галериите. Войниците се разкрещяха. Изоставяйки тежкото си палто, покрито с отломки, Зиновия се изтърколи настрани. Онова, което беше видяла преди малко, й беше достатъчно, за да определи къде се намира входът на галерията. Тя се хвърли напред, свита на две, но готова за сблъсък, като през цялото време отправяше молби към Ваалшамин да не я изоставя.

Зад гърба й се чуваха крясъци. Обърканите войници се блъскаха в тъмното, удряха се в подпорите и се настъпваха, ругаейки. Свистенето на метал обяви, че сабите са извадени. И само по заглъхването на врявата Зиновия разбра, че не се беше заблудила – влизаше в просека. Примоли се тази просека да я отведе навън.

Младата жена тичаше със ситни стъпки все така превита, с ръце напред и биещо до скъсване сърце. Дървените гребени, които придържаха дългите й къдрици в стегнат кок, поддадоха. Набити с прах кичури коса се залепиха по бузите й. Потта слепи клепачите й. Тя несъзнателно шепнеше името на Ваалшамин.

— Не ме изоставяй! Не ме изоставяй сега!

Зад нея продължаваха да крещят, като че ли по-силно. Може би персийските войници се бяха присъединили към римските?