Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Имал съм — настоя Каладин. — Не е войнишко самохвалство.
— Толкова тежки? Колко често?
— Два пъти — призна той. Огледа грамадното туловище на звяра. — Наистина го убихме.
— Тъжно е, знам — потиснато отговори Шалан. — Беше красиво.
— По-красиво щеше да е, ако не беше опитвало да ме изяде.
— От моя гледна точка, то не само опита, а направо успя.
— Глупости. Не успя да ме погълне. Не се брои.
Каладин ѝ подаде ръка, като че я молеше да му помогне да стане.
— Искаш да пробваш да ходиш ли?
— Да не очакваш просто да си лежа в пропастта, докато водите нахлуят?
— Не, обаче… — Шалан вдигна поглед. Пропастното чудовище беше грамадно. Легнало на една страна, беше поне двадесет стъпки високо. — А ако се покатерим върху него и оттам опитаме да се доберем до платото горе?
С напредването им в западна посока пропастите ставаха все по-плитки.
Каладин също погледна нагоре.
— Пак остават осемдесетина стъпки за катерене, Шалан. И какво бихме правили на платото? Бурята ще ни отвее.
— Поне можем да потърсим подслон… Наистина няма надежда, нали?
Колкото и да беше странно, Каладин вирна глава.
— Вероятно.
— Само „вероятно“ ли?
— Подслон… Ти имаш Меч.
— И? Не мога да посека водата с него.
— Не, но можеш да срежеш камъка — възрази Каладин и огледа стената на пропастта.
Гърлото на Шалан се сви.
— Можем да изсечем нещо като килия! Като на съгледвачите.
— Високо горе в стената — додаде Каладин. — Виждаш линията на водата. Успеем ли да стигнем над нея…
Пак трябваше да се катерят. Не се налагаше Шалан да стига чак до височината, където пропастта се стесняваше, ала и така нямаше да е лесно, по никой начин. А тя разполагаше със съвсем малко време.
Но това беше някаква възможност.
— Ще трябва ти да го направиш — обясни Каладин. — Аз може и да успея да застана прав, с помощ. Но да се катеря, докато въртя Меча…
— Добре — отвърна Шалан и пое дълбоко дъх. — Добре.
За начало се покачи върху гърба на пропастното чудовище. Гладката черупка се пързаляше, но Шалан успяваше да закрепи стъпалата си между плочките ѝ. Щом стигна горе, потърси линията на водата. Оттук изглеждаше много по-високо, отколкото отдолу.
— Изрежи хватки за ръцете — провикна се Каладин.
Хубаво. Шалан все забравяше Меча. Не искаше да мисли за него…
Не. Нямаше време за това сега. Призова Меча и изряза няколко дълги ивици от скалата. Парчетата падаха и отскачаха от черупката. Прибрала коси зад ушите си, Шалан работеше в сумрака и изсичаше стъпаловидни хватки в стената на пропастта.
Почна да се катери. Увисваше на едната, държеше се за най-високата, призоваваше Меча и опитваше да сече още по-нагоре. Ала проклетото оръжие беше толкова дълго.
Мечът покорно се сви в ръката ѝ — стана много по-къс, по-скоро като голям нож.
Благодаря ти, помисли Шалан и отряза поредната ивица от скалата.
Изкачваше се, хватка след хватка. Работата беше тежка и от време на време Шалан трябваше да слиза, та да си отпочинат ръцете ѝ от висенето. Най-накрая стигна малко над линията на водата. Мислеше, че това е най-високото място, до което може да се добере. Тук увисна неумело и почна да изсича големи парчета скала, като опитваше да ги реже така, че да не падат на главата ѝ.
Парчетата думкаха по бронята на мъртвото чудовище.
— Справяш се великолепно! — викна Каладин отдолу. — Продължавай така!
— Ти пък кога се ободри толкова?
— Още когато мислех, че съм мъртъв, а се оказа, че не съм.
— Напомняй ми от време на време да пробвам да те убия — скастри го Шалан. — Ако успея, ще се почувствам по-добре, ако не успея — ти ще се почувстваш по-добре. Всички печелят!
Чу го да се смее и задълба по-навътре в камъка. Оказа се по-трудно, отколкото си представяше. Да, Мечът леко режеше скалата, обаче Шалан все режеше парчета, които не искаха да се отделят. Налагаше се да ги дялка, а после да освобождава Меча и да ги изгребва навън.
След около час трескава работа обаче, Шалан успя да направи някакво подобие на убежище. Не стана толкова дълбоко, колкото ѝ се щеше, но трябваше да е достатъчно. Силите ѝ бяха изцедени. Тя за последен път слезе долу и се просна между камънаците върху гърба на звяра. Ръцете я боляха като от вдигане на нещо тежко, и наистина при катеренето вдигаше себе си.
— Готово ли е? — обади се Каладин от дъното на пропастта.
— Не, почти. Мисля, че можем да се съберем.
Каладин мълчеше.
— Ти ще се качиш в дупката, която направих, Каладине, мостови, убиецо на пропастни чудовища и причинителю на униние. — Тя се наведе отстрани на звяра да го погледне. — Няма да водим поредния глупав разговор как ти умираш тук, докато аз храбро продължавам напред. Разбрано?