Зовът на барабана [bg]

Бриана поклати глава, дъвчеше замислено долната си устна.

— Според мен се страхува, че ще го нараните някак. Страхува се за него.

Той я погледна сепнат.

— Да го нараня? Как? Тя да не си мисли, че ще го надвия и ще извърша нещо отвратително с него?

Говореше лековато, но проблясъкът в очите ѝ го накара да замълчи насред дума. Той стисна по-силно ръката ѝ. Тя прехапа устна, после леко откачи ръката му и я сложи на коляното му.

— Виждали ли сте баща ми без риза?

— Белезите по гърба му ли имате предвид?

Тя кимна.

Той забарабани неспокойно с пръсти по коляното си.

— Да, виждал съм ги. Аз ги причиних.

Тя вдигна рязко глава с широко отворени очи. Връхчето на носа ѝ бе зачервено като черешка, но кожата на лицето ѝ бе толкова бледа, че косата и веждите ѝ сякаш бяха събрали целия живот от него.

— Не всички — каза той, като се взираше в лехата с мъртви ружи. — И преди го бяха бичували, което само направи всичко още по-ужасно… защото знаеше какво върши, когато го стори.

— Какво… стори? — попита тя. Бавно се размърда на пейката, не толкова да се обърне към него, колкото да развее дрехите си, като облак, който променя формата си на вятъра.

— Аз командвах затвора в Ардсмюир; не ви ли е казал? Не, сигурно не. — Махна нетърпеливо с ръка и отметна русата коса от лицето си.

— Той беше офицер, джентълмен. Единственият офицер там. Говореше от името на затворниците якобити. Вечеряхме заедно в жилището ми. Играехме шах, говорехме за книги. Имахме общи интереси. Ние… станахме приятели. И после… вече не бяхме.

Замълча.

Тя се отдръпна малко от него, в очите ѝ се четеше отвращение.

— Искате да кажете… наредили сте да го бичуват, защото не е искал да…

— Не, по дяволите, не! — Той грабна кърпичката и избърса гневно носа си. Хвърли я на пейката между тях и я погледна гневно. — Как смеете да кажете подобно нещо!

— Но нали вие самият казахте, че е по ваша вина!

— Той го направи.

— Не можеш да се бичуваш сам.

Той се сепна от този отговор, после изсумтя. Изви вежда към нея, все още ядосан, но вече започваше да се овладява.

— Напротив, можеш. Вие го правите от месеци, ако съдя по това, което ми казахте.

— Не говорим за мен.

— Разбира се, че говорим за вас!

— Не! — Тя се наведе към него, смръщила гъстите си вежди. — Какво искате да кажете, че е направил, по дяволите?

Вятърът духна зад нея към лицето му. Очите му се насълзиха и той се извърна.

— Какво правя тук? — прошепна на себе си. — Трябва да съм луд да говоря с вас по този начин!

— Не ми пука дали сте луд — рече тя и го хвана за ръкава. — Ще ми кажете какво е станало!

Той стисна здраво устни и за миг ѝ се стори, че няма да го направи. Но вече беше казал твърде много, за да спре, и го знаеше. Раменете му се вдигнаха под наметалото и се спуснаха отново, признаваше поражението си.

— Бяхме приятели. После… той разбра какво чувствам към него. И вече не бяхме приятели, той така реши. Но това не му беше достатъчно; искаше окончателен разрив. Затова нарочно се възползва от един случай, така драстичен, че да промени отношенията ни завинаги и да предотврати всеки шанс за приятелство между нас. И излъга. По време на едно претърсване на килиите той твърдеше, че парче тартан е негово. Това беше незаконно и още е… поне в Шотландия.