![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Пое дълбоко дъх и го изпусна. Не можеше да я погледне, взираше се в голите дървета на другия бряг на реката, черни на фона на бледото пролетно небе.
— Аз управлявах затвора и трябваше да прилагам закона. Бях длъжен да заповядам да го бичуват. И той много добре знаеше това.
Наклони глава назад и я опря на извитата облегалка на пейката. Затвори очи срещу вятъра.
— Можех да му простя, че не ме иска — каза той с горчивина. — Но не можах да му простя, че ме принуди да го използвам по този начин. Не само ме принуди да го нараня, но и да го унижа. Той не само отказа да приеме моите чувства; искаше да ги унищожи. А това бе прекалено.
Реката кипеше и носеше всякакви отломки — от прекършени от бурята клони и вейки, до счупена дъска от корпус на лодка, разбита някъде нагоре по течението. Ръката ѝ покри неговата на коляното му. Беше малко по-голяма и стоплена от наметалото.
— Има друга причина. Не е заради вас. Но той трябва да ви я каже, ако реши. Но вие сте му простили — каза тя тихо. — Защо?
Той отново изправи гръб и сви рамене, но не отблъсна ръката ѝ.
— Трябваше. — Погледна я право в очите. — Мразех го толкова дълго, колкото можах. Но после осъзнах, че обичта ми към него… е част от мен, една от най-хубавите части. И няма значение, че той не може да ме обича, че няма да я приеме. Но ако не можех да му простя, значи нямаше да мога и да го обичам и част от мен ще си отиде. Накрая установих, че я искам обратно. — Усмихна се леко. — Така че, виждате ли, всичко е съвсем егоистично.
Той стисна ръката ѝ, изправи се и я дръпна да стане.
— Елате, скъпа моя. Ще замръзнем, ако продължим да стоим тук.
Тръгнаха обратно към къщата, без да разговарят, но вървяха близо един до друг, хванати под ръка. Когато тръгнаха през градините, той заговори внезапно:
— Мисля, че сте права. Да живееш с човек, когото обичаш, и да знаеш, че той търпи тази връзка само по задължение… не, и аз не бих могъл. Ако беше просто удобство и уважение и за двете страни, да. Такъв брак е почтен. Ако и двете страни са честни… — Изкриви за миг уста, когато погледна към жилищата на слугите. — Никой няма повод за срам.
Тя го погледна и отметна кичур медна коса от очите си с другата си ръка.
— Значи ще приемете предложението ми? — Усещането за празнота в гърдите ѝ не приличаше на облекчението, което очакваше да изпита.
— Не — каза той рязко. — Може да съм простил на Джейми Фрейзър за онова, което стори навремето… но той никога няма да прости на мен, ако се оженя за вас. — Усмихна ѝ се и потупа ръката ѝ в сгъвката на лакътя си.
— Мога обаче да ви осигуря временен отдих от ухажорите ви и от леля ви. — Погледна към къщата, завесите висяха неподвижно зад стъклата.
— Мислите ли, че някой ни наблюдава?
— Можете да се обзаложите на това — каза тя малко мрачно.
— Добре. — Той свали пръстена със сапфир, който носеше, обърна се към нея и хвана ръката ѝ. Свали ръкавицата и официално плъзна пръстена на кутрето ѝ — само там ѝ ставаше. После се надигна леко на пръсти и я целуна по устните. Преди да се е съвзела от изненадата, стисна ръката ѝ в своята и отново се обърна към къщата с невъзмутимо изражение.
— Елате, скъпа моя — рече той. — Нека обявим годежа си.
60.
Изпитание с огън
Оставиха ги сами цял ден. Огънят бе изгаснал и нямаха дърва. Но и без това и двамата не можеха да ядат и никакъв огън не бе в състояние да достигне до дълбокия студ в душата на Роджър.
Индианците се върнаха късния следобед. Неколцина воини придружаваха по-възрастен мъж, облечен с развяваща се риза и тъкана мантия. Лицето му бе боядисано в червено и охра — сачемът. Той носеше малко глинено гърненце, пълно с черна течност.
Александър се бе облякъл; изправи се, когато сачемът го приближи, не говореше и не помръдваше. Сачемът започна да пее с пресекващия си старчески глас и потопи едно заешко краче в гърненцето. После боядиса лицето на свещеника в черно — от челото до брадичката.
Индианците си тръгнаха, а свещеникът седна на земята и затвори очи. Роджър се опита да говори с него, да му предложи вода или поне някаква съпричастност, но Александър не отговаряше, седеше като изваян от камък. Накрая, по залез, най-сетне заговори: